Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Оскар запя тихичко:

— И хранех го с пюре и със скумрия — продължи Расмус и след това се разкикоти весело.

Оскар помисли малко и после запя:

— … ушите си ще мият! — изкрещя Расмус, сияещ от радост. — Оскар, това почти стана песен!

— То стана песен — каза Оскар и извади акордеона. Изсвири замислено мелодийката, която беше тананикал.

И докато продължаваха да чакат Малка Сара, свириха и пяха пак и пак своята котешка песенчица.

Ей, колко било лесно да се измислят песни! Расмус реши да съчини много, много песнички. За котки и за кучета, и може би за агънца. Е, нямаше да са толкова увлекателни, разбира се, като „Заради теб убих едно дете“ и „Узнахте ли вече случката страшна“, но трябваше ли непременно винаги да текат кървища?! След ужасната нощ с Лиф и Лиандер, той се беше пренаситил на страховити събития.

Тогава пристигна Малка Сара. Изглеждаше доволна.

— Комисарят го нямаше у дома му — каза с добродушна, беззъба усмивка. — Тръгнал да арестува хора, пък това може да трае дълго и не можех да го чакам.

— Обаче си предала писмото, Малка Сара, нали? — каза Оскар леко разтревожен. — На някой от полицаите…

Малка Сара поклати виновно белокосата си глава.

— А ние толкова дълго те чакахме — възропта Оскар. — Какво си правила през цялото това време, Малка Сара?

— Бързах! — увери го Малка Сара. — Само дето пийнах чаша кафе у Карл-Исаковата Фия.

— Четири часа! — каза Оскар.

— Имахме да си кажем много неща — отговори Малка Сара с достойнство. Не й се слушаха упреци.

— Дай ми писмото! — рече Оскар и Расмус забеляза, че го беше яд на Малка Сара.

Сега Малка Сара пак взе да гледа виновно.

— Онуй писмо го забравих у Карл-Исаковата Фия — каза. — Важно ли беше?

Стоеше пред тях с карираната си забрадка и престилката на ивици до един от своите храсти с френско грозде, скубеше повехналите листа и изглеждаше, сякаш се занимава с нещо извънредно важно и просто няма време да мисли за някакви си писма.

Оскар въздъхна.

— Не-не, Малка Сара, не беше много важно. Може би все пак ще отидеш в рая. Добре стана каквато стана, казал онзи, на когото му пламнала главата!

— Но аз написах това писмо с кръвта си — каза той малко по-късно на Расмус, когато се бяха запътили при Карл-Исаковата Фия, за да си вземат загубеното известие. — Не мога да напиша два такива романа в един и същи ден. Дано Фия да е запазила писмото.

Обаче не стигнаха до Карл-Исаковата Фия. Оставаше им съвсем малко път и вече виждаха къщурката на Фия край пътя, но тогава внезапно — сякаш изникнали от земята — пред тях застанаха двама полицаи. Същите полицаи като предишния път. Същите проклети полицаи!

Оскар беше ядосан — толкова ядосан Расмус още не го бе виждал. И нямаше нищо чудно в това. Полицаите се отнесоха към него, сякаш го смятаха за най-големия и най-опасния престъпник в света, а не за добродушен скитник.

— Вземи му пистолета! — кресна единият и двамата се нахвърлиха отгоре му и взеха да го опипват и щипят навсякъде.

— Нямам никакъв пистолет — викна Оскар — и никога не съм имал. Дори детско пистолетче не ми подариха, когато бях малък, въпреки че плачех и молех майка си.

После ги отведоха в полицейския участък, а сега единият седеше и пишеше нещо за тях, докато другият стоеше и държеше Оскар, сякаш мислеше, че иначе Оскар ще избяга.

Обаче не държеше Расмус. Нямаше и нужда да го държи, защото Расмус се притискаше колкото можеше по-плътно до Оскар. Що за кучешки живот беше това всъщност — нито минутка спокойствие, а цялото време само да се страхуваш. Ту от разбойници, ту от комисаря, ту от полицаите!

Но Оскар не се страхуваше. Беше ядосан.

— Искам да говоря с комисаря — викна той и удари с юмрук по преградата пред онзи, който седеше там и пишеше.

— Комисарят е на гощавка и ще дойде на работа чак утре сутринта — каза полицаят, който го държеше.

— На гощавка ли?! — кресна Оскар. — Пък аз ще седя тук, невинен като невяста!

— Това го чухме вече — обади се онзи, дето пишеше. Май че се казваше Берквист, или поне другият полицай така го беше нарекъл. — Така лъжеш, че сам си вярваш — продължи Берквист. — Ама този път ще те осъдят и тъй ще е най-добре, защото такива като теб не трябва да се разхождат на свобода.