Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Хайде, да се махаме! — каза Оскар.

— Лиандер? — попита Расмус.

— Лиандер ще подремне известно време до огнището в кухнята. Но къде е Лиф?

— Заключих го в избата за картофи — отговори Расмус уморено.

Оскар го погледна и се усмихна широко.

— Кралят на бойците — каза. — Не си от страхливите!

— Ами! Ужасно много ме е страх — изхленчи Расмус и сега вече се разплака. — Лиф сигурно скоро ще излезе, защото вратата на избата е съвсем прогнила.

— Къде е пищовът? — попита Оскар.

— Хвърлих го в морето — отвърна Расмус и се разплака още по-силно. Сега Оскар сигурно щеше да му се разсърди. Ако Лиф излезе, пистолетът щеше да му потрябва.

Обаче Оскар не се разсърди. Само кимна и каза:

— Да-да, добре стана каквото стана, казал онзи, комуто се запалила косата! Ти и аз май не сме от ония, дето стрелят. Ама сега ще е най-добре да се разбързаме и да изчезнем оттук.

Расмус въздъхна. Нямаше сили да бърза. Нямаше сили за нищо повече. Погледна умолително Оскар.

— Сега мога само едно, Оскар. Мога само да спя!

Явно, че се е върнал във Вестерхага и всеки момент ще дойде госпожица Орлен и ще му каже да върви да скубе коприва. Защото се събуди от кудкудякането на кокошки — познатото, глупашко кудкудякане на тъпите кокошки, които той така ненавиждаше.

Предпазливо отвори очи. Да, наистина — две стари кокошки щапукаха и кълвяха около него. Обаче за щастие не бели вестерхагски легхорни, а някакви съвсем непознати дребни и пъстри кокошки. А той лежеше на пода в една стая, която никога преди не беше виждал. Там имаше открито огнище и до огнището седеше Оскар и пиеше кафе заедно с една малка, белокоса бабичка с престилка на ивици. Бяха си сипали кафето в чинийки, духаха го, отпиваха и си говореха.

— Да, наистина ми е жал за скитниците, дето вечно бродят по пътищата — каза бабичката кротко. — Пък на всичко отгоре и в рая няма да ги приемат.

— Ха, това май съвсем наопаки си го разбрала, Малка Сара — възрази Оскар. — Мислиш, че ще отидеш в рая само защото вечно си седиш вкъщи край огнището, ама може да ти излезе крива сметката.

Бабичката мушна бучка захар в беззъбата си уста и взе да кима като някой всезнайко.

— Ще видиш ти — рече. — Ще видиш ти какво ще стане.

Расмус се размърда, искаше Оскар да забележи, че се е събудил. Но малката бабичка го видя първа.

— И ти гаче ли ще искаш малко кафе — каза и го погледна с две благи, простодушни очи. — Кафе и една филия хляб, ама май ще ти трябват доста пити хляб, докато станеш мъж.

Оскар се изсмя и посочи Расмус.

— Този е истински боец, мога да ти кажа, Малка Сара. Кралят на бойците, това е той. Но въпреки това ще има нужда от малко хляб.

Тогава Расмус си спомни. Спомни си дългите нощни часове, когато беше Кралят на бойците. Цялото тяло го болеше от тези похождения.

Обаче не можа да се сети как е попаднал в къщурката на Малка Сара. Помнеше само смътно, че Оскар го носеше и чайките пляскаха с криле и крещяха над тях.

Огледа се в стаята, където кокошките щапукаха, сякаш си въобразяваха, че живеят там. Беше бедняшка стая, разхвърляна и мръсна, обаче му се струваше приказно хубава и уютна с трикраката кана за кафе в огнището и Оскар, който седеше и тъй спокойно се смееше!

Малка Сара му наля кафе в една синя чаша без дръжка. После взе нож за хляб и му отряза голяма филия ръжен хляб.

— Масло ще получиш друг път — каза, — защото нямам.

Расмус взе филията. Беше лепкава и в средата й имаше тъмна тестена ивица, но той обичаше клисав хляб, та не му направи впечатление. Топеше филията в кафето и ядеше, и му беше страшно вкусно.

— Малка Сара е добра към скитниците — обади се Оскар. — Да-да, Малка Сара сигурно ще отиде в рая.

Малка Сара кимна одобрително.

— Ама преди всичко трябва да оправим тази работа с комисаря — продължи Оскар. — Ще е най-добре да занесеш писмото колкото може по-скоро.

Малка Сара се почеса угрижено по главата. Косата й приличаше на малко кълбо бяла вълна.

— Обаче няма да говоря с него — каза боязливо. — Нито дума няма да продумам. Само ще му дам писмото и ще си вървя. Иначе веднага ще ми заповяда да отида да живея в приюта за бедняци.

Оскар я потупа успокоително по рамото.

— Добре, няма да му казваш нито дума. Стига да получи писмото, всичко ще е наред. Поне се надявам, че ще е наред.

Малка Сара все още изглеждаше неспокойна. Приличаше на дете, което се бои от някаква неизвестна опасност.

— Не искам. Ама все пак ще го направя, щото пасторът казва „бъдете добри към бедните“. Пък ти си беден, Оскар.