Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Оскар изстена от озлобление, обърна се към полицая, който го държеше и посочи Берквист.

— Бива ли да нарека тоя там „дръвник“ или то се наказва?

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че се наказва — отговори полицаят, който го държеше. — Стой по-спокойно и сега да чуем цялото ти име, та Берквист да го запише.

— Оскар — каза Оскар. — А ти как се казваш?

— Казвам се Андершон, ама за това не става дума. Как се казваш, освен Оскар?

— За това не става дума! Викай ми Оскар, това поне не се наказва.

Андершон се ухили. Изглеждаше по-добродушен от онзи, дето пишеше. Но Берквист се опули кисело и каза:

— Тонът, който държиш, е неподходящ. Бъди любезен да го промениш!

— А ти бъди любезен и върви да пасеш — рече Оскар. После се обърна пак умолително към Андершон: — Наистина ли не бива да нарека Берквист „дръвник“? Наистина ли може да ме накажат за това? Ами ако срещна един истински дръвник и го нарека Берквист — за това поне не могат да ме арестуват!

Тази мисъл го накара да се разсмее лудешки. Сетне се наведе през преградата, погледна Берквист право в очите и каза натъртено:

— Берквист! Същински Берквист! Това си ти!

Лицето на Берквист стана тъмночервено и той каза на Андершон:

— Тикни го в номер две, пък утре комисарят ще го научи да се държи прилично.

Андершон погледна Расмус.

— А този какво ще го правим?

И тогава Берквист каза нещо ужасно:

— Нали е избягал от Вестерхага. Ще го закараме обратно там.

Пред Расмус сякаш се отвори бездна и цялата мъка и всичкото нещастие на света го заля като огромна черна вълна. Щеше да се върне във Вестерхага и това сякаш означаваше, че животът е свършил. Да, сега животът му свършваше! Оскар беше загубен за него, Оскар щяха да го тикнат в затвора, а самия него — в едно сиропиталище, където не искаше да бъде. Той не искаше да живее там, всяка частица от него отказваше да се съгласи с това.

За миг Расмус застана като вкаменен, вперил ужасени очи в Берквист. Но оттам милост не можеше да се очаква и в отчаянието си той взе да се озърта за помощ от друго място — все някъде трябваше да има изход!

През отворения прозорец грееше слънцето и хвърляше широка златиста пътека по пода, която осветяваше мрачния полицейски участък — ето го, златният път към свободата.

Расмус изобщо не се замисли. Хукна безразсъдно като животинче, което вижда, че го заплашва пленничество. Чу, че крещят подире му, обаче не спря да чуе какво казват. Като светкавица се втурна по безлюдната улица. Оттук беше минал с млекарската кола вчера сутринта, но сега не помнеше това. В главата му нямаше нито една бистра мисъл, той просто бягаше надолу по склона към мандрата като подплашено зайче и подскачаше по нагретия от слънцето калдъръм, без да се оглежда ни надясно, ни наляво. Тичаше слепешката и не знаеше накъде се е запътил.

И улицата наистина беше пуста. Но точно преди мандрата от една странична уличка внезапно изскочиха двама души. Расмус ги видя едва когато беше съвсем близо до тях. Едва не заби глава в корема на единия от тях. Въпросният човек го хвана здраво за раменете и го спря.

— Кротко по стръмното! — каза Лиф. — Много искаме да си поговорим с теб.

— Да, сега наистина ще водим един малък разговор с теб — каза Лиф и бързо завлече Расмус зад високия дъсчен стобор, който ограждаше мандрата. По това време на деня там нямаше жива душа. Расмус беше беззащитна жертва.

Лиф го раздруса здравата.

— Отговаряй сега бързо, иначе може да ти се случи нещо. Къде е твоят приятел, онзи скитник?

— Полицията хвана Оскар — отговори Расмус отпаднало. Почти нямаше сили дори да се страхува — все пак, едва ли биха го убили.

Лиф и Лиандер се спогледаха в ням ужас — като че ли се изплашиха повече от Расмус.

— Задържали са го — обади се Лиандер. — Слушай, Хилдинг, сигурно знаеш кого ще обвини. Сега трябва да се махаме оттук колкото може по-бързо.

Лиф държеше Расмус в желязна хватка.

— Отговори бързо: Оскар носеше ли парите, когато го хванаха?

Расмус не можа да реши дали е по-умно да отговори с „да“, или с „не“, и затова си замълча. Но Лиф го раздруса така, сякаш мислеше, че отговорът му е приседнал на гърлото и може да се изтръгне оттам със сила.

— Какво е направил с парите?

— Скрил ги е — отговори Расмус. — На някакво тайно място. И аз не знам къде.

— Хилдинг, трябва да бързаме — настоя Лиандер нервно.

— Мълчи! — викна Лиф. — Ясно е, че тоя тип ще се оправдава и ще обвини нас, но ако офейкаме, все едно че сме си признали пред комисаря. Не, сега повече от всякога ни трябват ледени нерви!