Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

И почна да реве като бик:

— Ако ме чувате, елате тук, всички Берквистовци и дръвници по света! Елате, преди да съм съборил ареста! Искам да говоря с полицейския комисар!

Расмус подскочи от уплаха, когато Оскар започна да крещи и взе да се оглежда за скривалище. Между ареста и градината на комисаря се точеше пресъхнал ров и през него беше прехвърлено мостче, за да има комисарят пряка пътека от своята жълта къща до участъка. Расмус се сви под мостчето и слушаше как Оскар крещи и буйства в ареста.

— Доведете комисаря, ви казах! Чувате ли ме, глухари?! Искам да си призная, та доведете комисаря и то начаса!

В жълтата къща на комисаря беше тъмно и в участъка беше тъмно. Берквист и Андершон сигурно също бяха отишли на гощавката. Така или иначе, никой не дойде, докато Оскар викаше и накрая той изкрещя:

— Сами ще сте си виновни, ако избягам тази нощ!

Расмус се сепна, когато го чу. Значи Оскар все пак смяташе да избяга — ей, колко щеше да е хубаво! На Расмус му беше съвсем безразлично какво ще стане с парите и с огърлицата, и с всичко останало, стига той и Оскар да можеха пак да тръгнат по своя път.

И два часа по-късно те наистина бяха отново там — на пътя. Обаче като две черни сенки зад тях вървяха Лиф и Лиандер, а Лиф държеше в ръка пистолета си.

Лиф имаше право, когато каза, че Лиандер много го бива да отваря ключалки. Не мина и четвърт час, докато освободи Оскар. В това време Лиф стоеше и пазеше. Расмус също стоеше и пазеше — здраво стиснат за врата от желязната ръка на Лиф. Обаче не се беше появил никакъв полицай и никакъв комисар.

— Да, сами са си виновни — повтори Оскар, докато се прокрадваха в нощния мрак през градчето, където всички спяха, сякаш по света няма никакви разбойници. Само в странноприемницата цареше веселие. Оттам се носеше музика на акордеон, докато те вървяха на пръсти по тихата улица към покрайнините.

А сега бяха вече на път към къщурката на Малка Сара.

— Къде си скрил парите, Оскар? — прошепна Расмус.

— След малко ще видиш — отговори Оскар мрачно.

Вече стигнаха. Ето я там къщичката на Малка Сара в сумрака на лятната нощ, сред храстите с френско грозде и престарели ябълкови дървета. Малка Сара сигурно спеше дълбоко и дори не подозираше какво странно шествие се заниза през портичката и покрай къщурката й, превали склона и навлезе в гъстата гора зад него.

Малко по-навътре в гората имаше огромна грамада едри камъни. Защо беше там никой не знаеше, как беше попаднала там никой не знаеше и ако беше развалина от древни времена, то никак не приличаше на развалина от древни времена. Беше просто огромна камара от камъни и нищо повече.

Когато стигна до грамадата, Оскар спря. Обърна се и изгледа злобно Лиф и Лиандер.

— Я виж, ето ви и вас, добрите момченца от неделното училище! Опасявах се да не съм ви загубил по пътя.

— За това няма нужда да се тревожиш — каза Лиф. — Поне засега толкова лесно няма да ни загубиш.

В ръката си държеше пистолета, готов за стрелба, и лицето на Оскар се разкриви в гримаса, когато го видя.

— Нали няма да стреляш с това нещо, защото не обичам да се гърми.

— Няма, стига да извадиш мангизите и да ни ги дадеш — каза Лиф спокойно.

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар. — Но къде ли ги скрих?

Бутна напред каскета и взе да се чеше по врата.

— Тук някъде беше — каза и разпери ръце с жест, който обхващаше цялата каменна грамада.

— Нямаме намерение да си играем на търсачи на съкровища, ако си намислил да ни разиграваш — обади се Лиф, а Лиандер беше толкова нервен, че трепереше.

— Извади ги бързо, защото е спешно! Разбираш ли, вол такъв!

Над върхарите на дърветата небето почна да просветлява и в бледата виделина на зората лицето на Лиандер изглеждаше набраздено и съсипано. Дърпаше яростно от цигарата си и не можеше да стои мирно.

— Е, какво става? — изсъска той.

Оскар въздъхна и се обърна умолително към Расмус.

— Сега комисарят трябва да вини себе си — каза. — Ти си ми свидетел, че направих каквото можах.

— Да — отговори Расмус.

Стана му много мъчно за Оскар. Колко отвратително беше, че разбойниците ще вземат парите! Като единствена утеха оставаше, че Оскар ще вземе огърлицата, и че пак ще тръгнат да скитат, след като отминат всичките тези страхотии. И дори ако госпожа Хедберг не оздравее, поне дъщеря й в Америка ще получи красивата смарагдена огърлица на майка си — това също беше утеха.

Оскар се покатери на грамадата. Лиф и Лиандер го последваха по петите и Расмус си помисли, че приличат на настървени чакали.