Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Расмус също тръгна след тях. Седна на един камък, колкото можеше по-близо до Оскар. Тресеше се от студ и не откъсваше поглед от Оскар.

— Тук беше — каза Оскар и почна да отмества камъни. Хвърляше ги встрани и те се търкаляха във всички посоки като големи гюлета и страшният звук от ударите на камък връз камък кънтеше ужасно в горската тишина.

Лиф и Лиандер стояха точно зад него и следяха всяко негово движение, очите им бяха изцъклени и те непрестанно преглъщаха от напрежение. А ето го и познатия мушамян пакет. Лиф и Лиандер се нахвърлиха едновременно върху него.

— Ето ви грешните пари — каза Оскар и се изплю презрително.

— Преброй всичко! — изкрещя Лиандер. — Може да е откраднал сума нещо!

— Въшкари! — процеди Оскар и пак се изплю.

Лиф даде пистолета си на Лиандер и почна да брои. Седеше сред камъните и броеше стотачки и хилядарки, докато всичко се замая пред очите на Расмус. Там лежеше и огърлицата и Лиф си я пъхна в джоба.

— Слушай какво — каза Оскар. — Не прибирай огърлицата. Нали аз щях да я получа.

— Да, така беше замислено — отговори Лиф, — само че взех друго решение. Реших, че не ти трябва никаква смарагдена огърлица.

Но Лиандер взе да крещи като побъркан:

— Дай му огърлицата, глупак такъв! Не разбираш ли, че това е единственият начин да му запушиш устата — защото става съучастник. Дай му огърлицата, ти казвам!

— Съучастник ли… я върви по дяволите! — каза Оскар. — И през ум не ми минава да ставам съучастник на крадци и бандити. Обаче искам огърлицата, за да я върна на госпожа Хедберг. Можете ли да разберете това с разбойническите си глави?

Лиф и Лиандер се спогледаха и на каменната грамада настъпи зловеща тишина.

— Чу ли го какво каза? — попита Лиф. — На такъв не можеш му запуши устата, като го направиш съучастник.

— Не, това е сигурно, както че довечера ще се мръкне — рече Оскар. — Ваш съучастник няма да стана, докато съм жив!

— Няма, докато си жив — каза Лиандер и впери в Оскар поглед, от който на Расмус му стана още по-студено. — Няма да станеш, докато си жив! Само че има по-добър начин да ти запушим устата, разбираш ли?!

И насочи пистолета.

— Не стреляй! — кресна Лиф. — Да не си луд, Лиандер…

— Ще съм луд, ако не стрелям — каза Лиандер. — Тук има двама свидетели в повече и смятам да останат в тоя камънак.

Отново се прицели. Но Расмус нададе див вик.

— Не стреляй! — писна той и се хвърли като обезумял към Оскар. Прегърна краката му и продължи да крещи: — Не стреляй! Не стреляй!

Но тогава гръмна изстрел. Гръмна изстрел! Обаче не от пистолета, който със смъртна заплаха се прицелваше в Оскар. Гръмна друго оръжие и куршумът изби със страхотна сила пистолета от ръката на Лиандер, така че изхвърча през цялата каменна грамада.

— Оскар, мъртъв ли си? — изпищя Расмус.

— Не, не съм — отговори Оскар.

Гледаше втренчено към гората. Онзи, който беше стрелял, навярно се намираше зад гъстите борове.

Лиф и Лиандер бяха пребледнели и също се взираха нататък. И пребледняха още повече, когато видяха полицаите. Полицаите, които се появиха иззад боровете и държаха пистолети в ръце. Те тичаха, прескачаха кръглите камъни и приближаваха неумолимо малката група в средата на грамадата.

— Протестирам — кресна Лиф, когато белезниците щракнаха около китките му. — Протестирам… ей този скитник, на него трябва да сложите белезници. Заповядайте! Погледнете този пакет, увит в мушама, който той беше заровил тук…

— Спестете си останалото — обади се полицейският комисар, който внезапно също изникна на каменната грамада и заоглежда Лиф и Лиандер с мрачен поглед.

Оскар го хвана отчаяно за ръкава.

— Господин комисар, кълна се, че съм невинен като невяста!

Комисарят кимна.

— Да, Оскар, от половин час стоя зад онзи бор и знам, че сте невинен като невяста.

— Какво стана всъщност? — попита Оскар.

Седеше на стола за посетители в личния кабинет на комисаря в полицейския участък, а комисарят го беше почерпил с една хубава пура от сандъчето на писалището си.

— Как успяхте да дойдете точно навреме, господин комисар?

Оскар гледаше въпросително комисаря, докато си пушеше пурата. Зад стола му стоеше Расмус. Вдъхваше прекрасното ухание, но се правеше колкото е възможно по-малък. Искаше му се комисарят да забрави, че е там.

Вярно, че комисарят се беше отнесъл много добре с тях! Дойде и им спаси живота, и ги покани в жълтата си къща да прекарат остатъка от нощта, а слугинята му им бе поднесла закуска в кухнята и после той седна до писалището си и записа всичко, което Оскар му разказа за Лиф и Лиандер, пък накрая почерпи Оскар с пура. Сигурно беше добър, но все пак именно той имаше властта да праща момчета в сиропиталища, независимо дали искат, или не. И затова Расмус се изплъзваше от погледа му и се правеше колкото е възможно по-малък.