Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Нали получих писмото ви, Оскар — отговори комисарят. — Без това писмо сега нямаше да държим Лиф и Лиандер зад решетките.

— Писмото ли? — каза Оскар смаяно. — Но вие не сте получили писмото ми, господин комисар…

— Как да не съм го получил! — отговори комисарят. — Получих го късно снощи. Бях на гощавка в странноприемницата и както си седяхме на кафе и пунш, дойдоха да ми съобщят, че някой искал да говори с мен. Казах да му предадат, че съм зает и не мога да изляза, но не трябваше да го правя, защото тогава пристигна една малка, разярена бабичка — наричат я Карл-Исаковата Фия…

— Карл-Исаковата Фия! — възкликна Оскар. — Трябваше да се сетя, че не е била Малка Сара…

— Не, тази се казва Карл-Исаковата Фия. И е едно дребно, сърдито бабе, което знае какво иска, трябва да призная. Дойде и ми даде писмото, както си седях на масата. „Как може да седите тук и да си взимате голямата заплата, пък нищо да не правите“ — рече. И освен това каза, че намерила писмото на пода в преддверието си…

— Ех, тая Малка Сара! — промърмори Оскар.

— Разбрала, че е нещо важно, защото прочела какво пише вътре. „И сега, господин комисар, бъдете любезен да свършите останалото“ — каза накрая.

— Фия заслужава медал — обади се Оскар.

— И вие заслужавате медал, Оскар — каза комисарят. — Постъпих несправедливо и глупаво, защото повярвах каквото каза слугинята на госпожа Хедберг за скитника, който ги заплашил с пистолет. Но щом прочетох писмото, ми стана ясно, че сте невинен, а не съм чак толкова глупав, че да не си осъзная грешките.

Оскар кимна доволно.

— Да-да! Сега и аз вече виждам, казала бабата, след като си отрязала клепачите! Добре че най-сетне всичко се изясни.

Той изпусна облак дим и Расмус вдъхна уханието. Пурите миришеха тъй господарски и разкошно! Обаче той не откъсваше поглед от комисаря. И не забравяше мисълта за сиропиталището, въпреки че това, което комисарят разказваше, беше толкова интересно.

Комисарят благодари на Оскар, че го е предупредил за Ана-Стина.

— Щом прочетох писмото, хукнах право при госпожа Хедберг и мисля, че пристигнах тъкмо навреме. Защото точно снощи госпожа Хедберг дошла в съзнание. И не че искам да вярвам най-лошото за тази глупава Ана-Стина, но май беше най-добре, че я арестувахме тъкмо тогава.

— Мислите ли, че госпожа Хедберг ще се оправи, господин комисар? — попита Оскар оживено.

— Надявам се — отвърна комисарят. — Преди малко й занесох огърлицата и мога да ви кажа, че много се зарадва.

— Тогава сигурно следващия път ще ми даде пак петдесет йоре — каза Оскар. — Значи Ана-Стина също е арестувана?

— Разбира се! — възкликна комисарят. — Точно когато идвахме да я пъхнем в ареста, забелязахме, че вие се готвите да бягате. И през цялото време вървяхме подире ви — Берквист, Андершон и аз.

— Тоя Берквист е дръвник — каза Оскар спокойно.

— Може и да е — отговори комисарят, — обаче е един от най-добрите стрелци с пистолет в цялата страна, както сигурно сте забелязали нощес, Оскар.

— Да, никога един дръвник не е идвал толкова навреме — изсмя се Оскар.

После се надигна от стола.

— Надявам се, че сега съм свободен и мога да вървя където си искам.

— Естествено. Ама този малък храбрец от Вестерхага…

Расмус не дочака да чуе продължението. Не му отне и две секунди, за да изхвръкне през вратата и после хукна презглава да бяга. Но изведнъж чу Оскар да вика подире му:

— Чакай ме, Расмус!

Обърна се и видя Оскар да тича така, че раницата подскачаше на гърба му.

— Не му давай да ме хване, Оскар — изстена Расмус запъхтяно, когато Оскар го настигна. — Искам да бъда с теб!

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар угрижено. — Но тогава може скоро да ме арестуват за отвличане на дете. Освен това такива като теб всъщност не бива да скитат по пътищата.

— Само докато намеря някого, при когото мога да остана — взе да се моли Расмус. — Сигурно скоро ще се намери някой, дето ще ме иска.

Дълбоко в себе си сам не си вярваше. И имаше едва ли не чувството, че се опитва да измами Оскар, като говори така. Не, той не вярваше, че някога ще намери човек, който да го иска.

Обаче този път грешеше.

През целия дълъг ден бяха вървели и Расмус почна да усеща умората си.

— Къде смяташ да спим тази нощ, Оскар?

Оскар продължаваше да крачи невъзмутимо по праха на пътя. Като че ли можеше да ходи безкрайно дълго, без да се умори.

— Все ще намерим някое местенце, където да преспим — утеши го той.

— На колко различни места съм спал, откакто избягах! — каза Расмус. — Две нощи спах в сеновали, една нощ на пода в онази празна къща, и у Малка Сара, и една нощ у комисаря. Чудя се къде ли ще спя тази нощ. Много е напрегателно никога да не знаеш отнапред.