Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— След малко ще пристигнем в Стенсетра — каза Оскар.

И когато стигнаха върха на склона, видяха стопанството. То лежеше високо на един хълм с красива червена къща и както беше огряна от залеза, тя изглеждаше много приветлива и уютна.

— Може ли да попитаме дали бихме могли да преспим тук? — пошепна Расмус на Оскар.

Но когато стигнаха до отклонението към стопанството, собственикът на Стенсетра сам попита:

— Искате ли да дойдете и да хапнете у нас?

— Искаме ли, Расмус? — подхвърли Оскар закачливо.

— Да, благодаря — побърза да отговори Расмус. Оскар го беше научил, че не се отказва, когато ти предложат ядене, защото никога не знаеш кога ще се яви следващата възможност.

— Предполагам, че няма да има само ядене — каза Оскар и погледна стопанина на Стенсетра. — Сигурно ще има и малко конско евангелие, а?

Обаче не получи отговор.

Малко по-късно седяха около голямата маса в кухнята на Стенсетра и ядяха хлебна кървавица 11и свинско месо заедно с домакина, а жена му наливаше мляко на Расмус и му даваше филии, намазани дебело с масло. По едно време се позасмя и каза:

— Това е най-малкият скитник, който е седял в кухнята ми, а тук наистина са седели много скитници.

Расмус я хареса. Тя имаше руса, ситно къдрава коса и кротко сериозно лице, а беше и хубава.

Той ядеше и слушаше как Оскар разказваше за Лиф и Лиандер и за огърлицата на госпожа Хедберг.

— Тия дни сигурно ще излезе във вестника — заяви Оскар гордо. — И тогава може да прочетете за мен и за Расмус, Краля на бойците!

Госпожа Нилсон седеше и гледаше Расмус. Гледаше го толкова настойчиво, че той накрая обърна глава.

— Горкичкото — каза тя, — не ти ли харесваше във Вестерхага?

Расмус втренчи поглед в чинията си и не отговори.

— Как е там във Вестерхага? — продължи госпожа Нилсон. — Много пъти смятахме да отидем и да си осиновим едно дете, но все не успявахме. Зимъска се бяхме наканили, но тогава ме заболя много ръката.

— Да, все нещо се случваше да ни попречи — добави мъжът й.

Расмус вдигна очи от чинията и погледна госпожа Нилсон.

— Сигурно сте искали да си вземете момиче — каза той плахо.

Госпожа Нилсон се усмихна.

— Не, мислехме за момче. Нали имаме това стопанство и след като не ни се родиха собствени деца, няма кой да поеме някой ден стопанството.

— Да, смятахме да си вземем момче — каза стопанинът на Стенсетра.

— С къдрава коса, нали? — попита Расмус.

Госпожа Нилсон го погледна смаяно и се засмя.

— Как позна? Аз наистина си го представях с къдрава коса.

Расмус кимна.

— Разбирам — каза и захрупа настойчиво една свинска кожа.

— Въпреки че, ако питаш мен, бихме го взели и с друг вид коса — каза стопанинът на Стенсетра и подръпна закачливо един от правите кичури на Расмус.

— Да, честна дума, косата не е най-важното — обади се Оскар. — Ако бях на ваше място, бих взел Расмус, Краля на бойците. Стига и той да иска, разбира се.

Госпожа Нилсон се усмихна на Расмус:

— Искаш ли?

Нещо подскочи в Расмус — възможно ли беше те да го искат?! Можеше ли наистина да има хора на този свят, които да го искат?!

„Искаш ли?“ попита тази хубава госпожа, сякаш не беше нищо особено. И как още искаше! И двамата бяха толкова хубави и мили — и Нилсон, и жена му — а сигурно бяха и богати. Кухнята беше тъй красива с излъсканите бакърени тенджери по стените и домашнотъкани черги на пода, къщата беше голяма, с много стаи, имаха две слугини и голям червен обор — сигурно бяха богати.

Богати и мили, и хубави… и на всичко отгоре го искаха!

— Може да останеш на първо време няколко дни, за да видим дали ще се разбираме — предложи Нилсон. — Такъв въпрос може би не трябва да се решава на бърза ръка.

— Но колкото до мен, бих искал — каза Расмус срамежливо.

— Да, по-добро момче не можете да намерите! — възкликна Оскар.

Госпожа Нислон загледа изпитателно Расмус.

— Да, мисля, че бих могла да те обикна — каза тя.

По-късно им поднесе кафе на верандата и там Расмус остана насаме с Оскар. Едва тогава осъзна, че сега ще трябва да се раздели с Оскар, и почувства нещо като удар с нож в гърдите.

— Оскар — каза, — ти смяташ, че трябва да остана тук, нали?

— Ще останеш, разбира се! По-добро място няма да намериш.

Расмус си замълча. Несъзнателно се беше надявал Оскар да каже нещо друго… да каже, че не може да се раздели с Расмус… да каже, че те двамата са свързани един с друг. Обаче той не го каза. А каквото си е право, Расмус му беше в тежест, докато скиташе по пътищата.