Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Сега ще можеш да ходиш много по-бързо, като не съм с теб — каза и гласът му лекичко потрепери. — Ще можеш да ходиш много, много километри повече на ден…

— Да, естествено, че ще мога — призна Оскар, — ама всичките километри са горе-долу еднакви, та всъщност няма значение колко много ще извървиш.

Расмус въздъхна.

— Дано не попаднеш на други крадци, след като вече няма да съм с теб.

— Е, чак такова гъмжило от крадци все пак няма по света. Пък аз ще правя каквото мога, за да ги избягвам.

Расмус помълча малко, после каза:

— Когато отидеш да си легнеш тази вечер, ще си сам.

Оскар хвана ръцете му в своите.

— Ще съм сам… и няма да му е леко на стария Оскар. Но ще се радвам, като знам, че ти спиш в една хубава стаичка в Стенсетра — тази нощ и всички останали нощи на живота си — и че няма да ти се случи нищо лошо по пътищата.

Расмус преглътна с мъка.

— Ами ако никога вече не се видим, Оскар?

Оскар не пусна ръцете му.

— Разбира се, че ще се видим! Някоя вечер, когато седиш и вечеряш с татко и мама, ще се потропа на вратата и ще влезе Божията кукувица. И ще каже: „Искам само да попитам дали може да преспя тази нощ в сеновала?“. А ти ще седиш там, сит и напълнял, и весел, и ще кажеш: „Разбира се, че може, Оскар!“. Нали ще е хубаво?

Обаче Расмус не можеше да си го представи като нещо хубаво. Очите му почнаха да се овлажняват и Оскар продължи:

— Освен това ще видиш, че ще идвам тук по-често, отколкото си мислиш. Обещавам ти, че ще се виждаме пак.

— Съвсем сигурно ли, Оскар?

— Толкова сигурно като „амин“ в черквата! А сега трябва само да си мислиш колко ще ти е забавно с всичките коне и крави, и теленца, и прасета тук.

— А дали има котка? — попита Расмус.

Госпожа Нилсон, която тъкмо идваше да прибере подноса с чашите за кафе, чу въпроса му и каза:

— Не, котка няма, защото не понасям котки. Обаче нашата кучка роди вчера пет кученца и утре ще отидем да ги видиш.

За пет кученца забравяш всички грижи на света, когато си на девет години. Расмус подскочи от радост — утре щеше да бъде наистина весело! Ех, колко весело щеше да бъде!

— Май ти се спи вече — каза госпожа Нилсон. — Ей сега ще дойда да ти покажа къде ще спиш.

После си влезе с подноса.

— Най-добре още сега да си кажем довиждане и на добър час — рече Оскар. — Тази нощ ще спя в сеновала, а утре сутринта ще тръгна много рано.

— Но ще ми дойдеш скоро на гости, нали? — попита Расмус плахо.

Някъде вътре в него се обади един глас, който му нашепваше, че може би никога вече няма да види Оскар, и че не би могъл да го понесе. Но сега не искаше да мисли за това. Спеше му се… а освен това мислеше за онези кученца, които щеше да види утре.

Хвана ръката на Оскар.

— Благодаря ти, че ме взе да скитам с теб. И благодаря, задето беше толкова добър към мен.

— Аз ти благодаря — отговори Оскар. — Според мен ти си един чудесен малчуган с права коса.

После си тръгна.

Расмус остана на верандата и се взираше подире му с очи, които го смъдяха. Ето, Оскар вървеше там в здрача с раницата на гърба. Изкачи се по рампата към сеновала. Расмус го видя да отваря голямата врата. След това Оскар не се виждаше повече.

На другата сутрин се събуди рано. Усети, че е рано, защото слънцето, което се процеждаше покрай тъмносиния транспарант 12, беше ранното утринно слънце, и звуците, които чуваше в къщата, бяха утринни звуци. Някой тракаше в желязната печка и някой мелеше кафе.

Огледа се сънливо из стаята. Наистина беше хубава малка стая, а леглото бе най-мекото, в което някога беше спал.

Чу стъпки долу в кухнята — сигурно там ходеха новият му баща и новата му майка. Опита се да си спомни как изглеждаха стопанинът на Стенсетра и жена му и се сети за добродушните им лица — те бяха точно такива родители, за каквито толкова пъти беше мечтал във Вестерхага. Да, какво голямо чудо беше станало… имаше свой дом и свой баща, и своя майка.

Но защо тогава не се радваше? Защо усещаше такава странна тъга? Колкото повече се разбуждаше, толкова по-тъжен ставаше, и накрая се чувстваше по-нещастен, отколкото се бе чувствал, откакто избяга от Вестерхага. Нещо притискаше сърцето му и той изпитваше толкова голяма мъка, та му се струваше, че непременно ще умре от нея. Опита се да мисли за кученцата, които щеше да види днес, но се оказа невъзможно да се интересува от кученца, когато усещаше в себе си тази тъга.

Оскар! За Оскар копнееше той, и то така, че го болеше сърцето, и против тази болка имаше само един цяр. Трябваше да намери Оскар, трябваше да говори с него, да го помоли с цялата си душа да го вземе пак със себе си по пътищата.