Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар.

Расмус се загледа мечтателно в червеното вечерно небе.

— Чудя се, къде ли ще спя всички останали нощи от живота си.

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна пак Оскар.

Повървяха малко, без да продумат. Пътят беше стръмен и тесен, криволичеше и по него имаше много порти 9.

— Днес съм отворил вече шестнайсет порти — обади се Расмус. — Броих ги. И ей там има още една, ама тя е вече отворена.

— Да, по този път открай време има много порти — отговори Оскар.

— Откъде знаеш? Идвал ли си тук и друг път?

— Да, много пъти.

Минаха през отворената порта. На страничния й стълб беше закована табела и Расмус спря, и зачете:

— Май че диването е минало последно оттук — каза Оскар. — Ела да поседнем и да погледаме природните красоти!

Точно от другата страна на портата имаше хубава полянка с мека зелена трева и много цветя. Расмус затвори добре портата след себе си — той поне нямаше да постъпи като диване. Оскар седеше вече в тревата, сред сини камбанки и маргарити, и Расмус се хвърли на земята до него. Колко беше хубаво да отпуснеш уморените си крака!

— Ако бях крава, бих останал на тази полянка и бих отказал да мръдна оттук — заяви Оскар.

После се почеса замислено по главата.

— Всъщност е много странно, че човек не си стои на едно място, а вечно върви ли, върви. Където и да отидеш, е все същото. Трева и цветя, и дървета, и небе, и гора, и слънце, и луна, и къщи, които хората са си построили. Всъщност е много чудновато, че човек не може да стои мирно на едно място.

— Да, макар че е забавно да вървиш ли, вървиш… — каза Расмус. — Поне лятно време. Ама през зимата сигурно е хубаво да живееш в къща.

— Да, зимно време ти се пукат ноктите на краката от студ — отговори Оскар. — Тогава наистина е по-добре да живееш в къща.

Отдалеч долетя тропот на конски копита и шум от колела и Расмус се втурна презглава към портата. Кой знае, може би щеше да припечели някоя паричка като отвори портата? 10

Подир малко видя колата да приближава. Беше една от онези коли, с предна и задна седалка, а на предната седеше сам мъж.

— Това е Нилсон от Стенсетра — каза Оскар. — Той е добър стопанин.

Расмус отвори широко портата и се поклони дълбоко, когато стопанинът на Стенсетра мина през нея.

— Виж ти, какъв вежлив вратар! — каза стопанинът на Стенсетра и спря коня. После зърна Оскар, седнал в тревата край пътя. — А ето го и Оскар. Пак ли си дошъл в нашия край? Време му беше!

Оскар кимна.

— Да-да, отново съм тук. Ще може ли да се повозим малко?

— Може, как да не може — отговори стопанинът на Стенсетра.

Оскар и Расмус се покатериха бързо на задната седалка и колата потегли.

— Май трябва да си получиш наградата — каза стопанинът на Стенсетра и подаде на Расмус едно петаче.

Расмус се изчерви от радост. Чудна работа, колко петачета го бяха засипали тази седмица, откакто намери първото до землянката за лед.

Взе скришом да оглежда стопанина на Стенсетра. Той изглеждаше добродушен и не беше никак стар, с лице, почерняло от слънцето и ясносини очи.

— Къде си намерил този момък, Оскар? — попита стопанинът на Стенсетра и посочи през рамо с палеца си Расмус.

— Прибрах го по пътя — отговори Оскар. — Засега ще поскита малко с мен.

— Няма ли си баща и майка, които да се грижат за него?

— Не, няма, горкият малчуган!

Расмус седеше мълчаливо и се взираше упорито в залеза. Беше му стеснително — струваше му се странно, че могат да говорят за него и той да чува какво казват.

— Ако искаш да знаеш точно каква е истината, Нилсон, мога да ти кажа, че момчето е избягало от едно сиропиталище. А сега търси някого, при когото да живее.

Стопанинът на Стенсетра кимна.

— Така значи! Помислих си аз, че е момчето от Вестерхага, което търсеха вчера чрез вестниците.

Обърна глава и се взря с добродушен поглед право в очите на Расмус.

— Защо избяга от сиропиталището? — попита.

Расмус продължи да гледа упорито залеза и не отговори. Но когато стопанинът на Стенсетра повтори въпроса си, каза тихо:

— Не исках да остана повече там.

Стопанинът от Стенсетра може би сметна това за достатъчно обяснение, защото не зададе друг въпрос.

Пътят правеше завои и криволици, изкачваше нагорнища и се спускаше отново, и по него имаше още порти, които Расмус услужливо отваряше. Най-сетне стигнаха до едно дълго нагорнище, толкова стръмно, че Оскар и Расмус не искаха да се возят, а скочиха на земята и тръгнаха до колата.