Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Но сигурно беше вече късно. Оскар трябва да е тръгнал и Расмус си го представи как върви сам под утринното слънце по един път далеч оттук. Ох, това не можеше да се преживее, но положително беше вече късно!

С тих вик той скочи от леглото и почна да си навлича дрехите. Толкова бързаше и беше толкова нещастен, че стана несръчен — ръцете му трепереха, докато закопчаваше ризата си и едва успя да си обуе панталоните.

Тъкмо се беше приготвил, и госпожа Нилсон влезе — защо трябваше да дойде точно сега, когато той нямаше време за дълги обяснения.

— Искам само да кажа нещо на Оскар — смотолеви той и профуча покрай нея.

— Слушай, мисля, че Оскар вече си отиде — извика тя подире му. — Преди половин час го видях да излиза от сеновала.

Заслепен от сълзи той хукна надолу по стълбата и изскочи на двора. Разбираше, че Оскар си е отишъл, но трябваше да провери сам. Трябваше да се убеди, че всяка надежда е загубена. Като луд се втурна през двора към обора и нагоре по рампата, където снощи бе видял Оскар да изчезва. С мъка отвори голямата врата и влезе в сеновала. След силната слънчева светлина навън, вътре му се стори съвършено тъмно. Нищо не виждаше, само се разкрещя:

— Оскар! Оскар!

Не дойде никакъв отговор и той се разрида на висок глас. Очите му привикнаха към мрака и той огледа пустия сеновал. В Стенсетра още не бяха почнали да докарват сеното, та сеновалът беше празен като пустиня и в него нямаше никакъв Оскар.

Расмус се завайка — толкова много го болеше отвътре, че просто не можеше да се сдържи. Едно жално, отчаяно ридание се откъсна из дъното на душата му. Облегна чело о стената и изобщо не направи опит да се овладее.

Тогава чу вратата на сеновала зад него да се отваря — сигурно идваше госпожа Нилсон да го вземе, точно когато той имаше нужда да бъде сам. Тя не трябваше да го чуе да плаче и той се опита с всички сили да престане, но беше безсмислено. Плачеше така, че се тресеше. Тогава се засрами и скри лице в ръцете си. Стоеше облегнат на стената и оставяше сълзите да текат на воля между пръстите му.

Изведнъж чу един глас да казва:

— Брей, какви тъжни утринни звуци!

Не беше гласът на госпожа Нилсон… Оскар! Оскар стоеше там!

Расмус хукна слепешката към него и се вкопчи в ръката му.

— Оскар, искам да бъда с теб! Трябва да ме оставиш да бъда с теб!

— Хайде… хайде… хайде — успокояваше го Оскар. — Ела, ще седнем на слънце да си поговорим за тая работа.

И поведе Расмус навън. Седнаха на рампата с гръб към вратата на сеновала. Оскар обгърна с ръка раменете на Расмус.

— Гледай сега, Расмус — каза и посочи с широк замах стопанството и къщата. — Виж в какво красиво стопанство ще живееш. След малко ще откарат млякото и ти ще се возиш в колата и ще караш, а когато се върнеш, ще отидеш да видиш кученцата и ще си поговориш с майка си и баща си.

— Искам да бъда с теб, Оскар — изхлипа Расмус.

— Твоите собствени майка и баща. Помисли за това — рече Оскар. — Тези, които толкова дълго време си търсил.

— Ама повече искам да бъда с теб и да скитам по пътищата. Не можеш ли ти да ми бъдеш баща?

Гласът на Оскар прозвуча почти ядосано.

— И да имаш баща скитник. Това пък на какво ще прилича? Не е възможно да искаш за баща един скитник.

— Искам! Такъв скитник като теб — промълви Расмус.

— Ама нали през цялото време казваше, че искаш да бъдеш при красиви и богати хора!

Расмус извърна глава и погледна кисело Оскар.

— Ама аз смятам, че ти все пак си доста красив.

Тогава Оскар се разсмя.

— Да, красив съм като невяста. Освен това съм и богат. Полицейският комисар ми даде десет крони и затова съм богат.

— Човек няма нужда от много пари, когато скита по пътищата — промърмори Расмус. — И пет пари не давам, че зимно време ще ми се пукат ноктите на палците на краката. Въпреки това искам да скитам с теб, моля те, моля те, Оскар…

Не можа да продължи, защото пак се разплака.

Оскар мълча дълго време, после потупа Расмус по рамото и каза замислено:

— Добре, ще стане както го искаш. Каквото става е най-доброто, казала бабата, когато дядото се обесил. Да, ще стане както го искаш.

От гърдите на Расмус се откъсна въздишка — една дълбока, щастлива въздишка. И постепенно по лицето му, подпухнало от плач, се разля усмивка. Задърпа Оскар за ръкава.

— Хайде да тръгнем веднага!

— А, не! Първо трябва да отидеш да кажеш на госпожа Нилсон, че си решил да не останеш при тях.

Расмус изглеждаше уплашен.