Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Щом иска ти да си му баща, няма много ум в главата си — рече Мартина.

— Това може и да е вярно. Но ако ти му станеш майка, няма да му е зле.

— Доста неочаквано идва тая работа — отговори Мартина. — Ама твоите щуротии винаги идват неочаквано, Оскар. Няма ли си родители това момче?

— Не — каза Оскар, — няма други родители, освен теб и мен.

Мартина хвана Расмус под брадичката и вдигна лицето му, за да му види очите. Гледа го дълго и изпитателно, а после попита:

— Искаш ли? Наистина ли искаш да живееш тук при нас?

И внезапно Расмус почувства, че иска точно това. Иска да живее с Оскар и Мартина в тази сива къщурка край езерото. Оскар и Мартина не бяха нито красиви, нито богати. Мартина нямаше синя шапка с пера, но това му беше безразлично — той искаше да живее тук.

— А ти искаш ли момче с права коса, Мартина? — попита срамежливо.

Тогава тя го взе в своите обятия, ръцете й го прегърнаха и силно го притиснаха. Никой не го беше прегръщал, откакто го бе заболяло ухо и седя в скута на госпожица Орлен. Ръцете на Мартина бяха корави и силни, но въпреки това той ги чувстваше някак меки — да, много по-меки от ръцете на госпожица Орлен.

— И как още искам момче с права коса — изсмя се Мартина, — не го ли разбираш? За какво ми е едно къдраво хлапе, когато собствената ми коса е права като клечки. Стига ми един къдрав рошльо в семейството — добави и погледна Оскар.

А Оскар седеше на стъпалата пред входа. Играеше си с едно малко черно коте, което беше дошло да се гали в краката му.

— Момче с права коса или никакво — обади се Оскар. — Това си мислехме открай време, Мартина и аз.

Очите на Расмус заблестяха. Цялото му лице засия.

— Ей, Расмус — каза Оскар, — видя ли вече това котараче?

Расмус притича и седна на стъпалата до Оскар. Ръцете му се плъзнаха гальовно по котето, той го взе в скута и го притисна към себе си.

— Точно такова беше котето, което сънувах — каза.

— Значи то си е твоето коте — заяви Оскар. — Ако щеш вярвай, Мартина, но Расмус и аз измислихме една песен за едно коте, дето яде риба и пюре от картофи.

— Риба и пюре от картофи стоят вътре на печката. Искате ли ги? — попита Мартина.

Оскар кимна.

— Да, благодаря — рече, а после запя така, че проехтя надалеч:

— Да вярва който ще, но за риба и пюре малчуганите дори ушите си ще мият!

След това хвана здраво Расмус за врата.

— Хайде да влезем!

Може би някога се е родил в такава сива изполичарска 13къщурка, може би първото, което е видял в живота си, е била точно такава една сиромашка кухня с изтъркан до бяло дъсчен под, с разтегателно легло, сгъваема маса и мушкато по прозорците. Може би затова имаше чувството, че се прибира у дома, когато прекрачи високия праг, протрит от много крака.

Седеше с Оскар и Мартина до кухненската маса и ядеше риба с картофено пюре. Струваше му се, че някаква топлина се разлива в тялото му — беше се прибрал у дома. Мартина говореше и поднасяше, смееше се и вдигаше шумотевица — просто да не повярваш, че е същата Мартина, която преди това изглеждаше толкова начумерена. Нямаше как да се стесняваш пред нея — тя говореше с теб, ако щеш или не. Обаче той нямаше чувството, което изпитваше понякога, когато големи хора говореха с него — че го правят само за да се покажат мили. Мартина говореше с него, защото на самата нея й беше забавно.

— Това е просто налудничаво — каза, когато й разправиха за Лиф и Лиандер. — С тия мошеници бих искала да си поговоря.

— А, те и без теб ще си получат достатъчно наказание — рече Оскар. — Но има други, с които трябва да говориш! Трябва да отидеш и да уредиш работата с общинарите, та Расмус да остане при нас. Аз не разбирам нищо от общинарския език и няма смисъл да ходя, защото само ще ме питат: „Какво си правил в четвъртък, Оскар?“.

— И аз бих искала да узная това — каза Мартина. — Бих искала да знам какво си правил в четвъртък, когато стоях в пералната барака на пастора и се трепах до единайсет часа вечерта!

И докато режеше хляб и им поднасяше рибата, започна да разказва колко било трудно да си омъжена за такъв мързелан като Оскар.

— Разбираш ли, Расмус, току се събудиш някоя сутрин и Оскар го няма, а върху кухненската маса лежи бележка: „Пак съм на път“. Само една малка бележка, че пак бил „на път“! Какво ще кажеш за това?

Оскар не изглеждаше никак засегнат, а продължи да се тъпче с риба и пюре, и рече доволно:

— Карай ми се още, Мартина, карай ми се още!

— Не знам какво повече да кажа, след като вече те нарекох мързелан — отговори Мартина.