Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна и Оскар.

Но слънцето грееше и зимата беше толкова далеч — потрябвало им сега да тъгуват за къща!

Продължиха нататък, а Расмус вървеше по пътя и притежаваше всичките зелени ливади и всичките зелени полянки, и всичките блестящи водни площи, които виждаше, та къщите му станаха безразлични.

Освен това сега оставиха зад себе си откритата населена местност. Тук нямаше вече къщурки, а само гора. Слънчевата светлина се процеждаше между високите прави стволове на боровете и огряваше зеления мъх по земята и ситните розови камбанки в туфите от линеа, които сякаш звънтяха в чест на най-хубавия летен ден.

— Сега вървим през гората на Стенсетра — каза Оскар. — Всичките тези дървета можеха да станат наистина твои.

— Ама аз искам повече да бъда с теб — отговори Расмус и погледна Оскар с преливащи от обич очи.

Оскар го загледа както вървеше до него, бос, изпохапан от комари, слабичък, дългокос и весел, с кръпки по шаячните панталонки и с риза на сини райета, която отдавна е трябвало да бъде изпрана — жив-живеничък скитник от главата до петите.

— Тогава ще ти кажа нещо — рече Оскар. — Аз също искам да бъда с теб.

Расмус се изчерви и не отговори. За първи път Оскар му казваше направо, че иска да бъде с него. Стана му още по-щастливо на цялото тяло, взе да прескача локвите и имаше чувството, че може да върви до края на света.

Но скоро гората свърши, а пътят пое с плавни завои надолу към едно езеро. Край брега на езерото стоеше къщурка — малка сива къщурка като предишните, с няколко ябълкови дървета отпред и заобиколена от доста порутена ограда.

Оскар спря пред портата.

— Естествено, че притежаваме и къщите. Оставаше само да не е така! Например тази къща. Хайде да решим, че тя е наша.

И отвори портата.

Расмус се разсмя.

— Какъв си щурчо, Оскар! Тук ли ще пеем?

— Не. Тук трябва да пеем колкото е възможно по-малко.

Въпреки това продължи към къщата, без да му мигне окото, и Расмус го последва.

Тогава видя, че в двора стои една жена и простира пране. Стоеше с гръб към тях и простираше кърпи за лице на въже, опънато между две ябълкови дървета.

— Мартина — каза Оскар.

И тогава жената се обърна.

Имаше широко, грубовато лице, и се навъси, когато зърна Оскар.

— Тъй значи! Сега ми пристигаш!

Расмус беше спрял на няколко крачки разстояние. Това явно беше жена, която Оскар познаваше. Обаче тя не се държеше особено любезно с него — изглеждаше направо ядосана. А сега посочи Расмус.

— Този пък кой е, дето си го довел?

Оскар погледна насърчително Расмус.

— Знаеш ли, като че ли ми се пръкна едно момче по пътя. Ама е толкова малко, че почти не се забелязва. Расмус му е името.

Жената продължи да гледа навъсено, както преди и на Расмус му се прищя да си отидат.

— Как преживя, докато ме нямаше този път? — попита Оскар и гласът му прозвуча почти плахо.

— Ти какво си мислиш? — отговори жената. — Претрепах се от работа, и с тая сиромашия и мизерия човек просто да полудее! Ама нали най-важното е ти да си навън и да се развяваш по пътищата!

— Много ли ми се сърдиш, Мартина? — попита Оскар смирено.

— Да, много — отговори жената. — Толкова ти се сърдя, че ми се иска да те шамаросам…

После млъкна. А след това направи нещо съвсем забележително. Хвърли се на врата на Оскар, засмя се и каза:

— Да, сърдя ти се. Ама да знаеш само как се радвам, че се прибра пак у дома!

Расмус беше съвсем объркан и нищо не разбираше. Нима Оскар живееше тук? Имаше ли наистина едно място, където Оскар живее! Такова нещо изобщо не му беше минавало през ума. Оскар беше човек, който скита и ходи по цели дни, както лете, тъй и зиме. Но ако все пак живее тук, коя е тази Мартина? Женен ли е за тази жена? Расмус стоеше до ябълковото дърво и се опитваше да проумее как стоят нещата. И радостното чувство се изпари от тялото му. Изведнъж се почувства съвсем изоставен.

Оскар и Мартина се гледаха, и се смееха. Като че ли Расмус изобщо го нямаше — за него хич не ги беше грижа.

Но изведнъж Мартина пусна Оскар и дойде при него. Застана отпреде му, едра и широка, почти колкото Оскар. Сега очите й бяха благи, весели, и закачливи. Изсмя му се, но смехът й беше добродушен, сякаш нещо й се струваше забавно.

— Тъй значи, Оскар, пръкнало ти се е едно момче по пътя — каза и огледа Расмус от главата до петите.

— Да, едно странно хлапенце… можеш ли да си представиш — иска да има баща скитник. Повече иска аз да му стана баща, отколкото Нилсон от Стенсетра. Какво ще кажеш за това?