Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Трябва ли? Не можеш ли ти…?

— Не, момчето ми, това трябва да го уредиш сам.

Не е лесно да кажеш на добри хора, че не ги искаш за баща и майка. А за срамежливия то е ужасно начинание. Но Расмус беше готов да понесе всичко, само и само да може да тръгне с Оскар.

Отиде до чешмата на двора и изми всички следи от сълзи по лицето си. После махна на Оскар, за да си вдъхне смелост и тръгна решително към кухнята.

Там бяха и двамата — стопанинът на Стенсетра и жена му. Седяха край масата и закусваха. Расмус спря на прага, както правят скитниците. Тръпки го побиха. Сега трябваше да почне да обяснява, а какво ли щяха да кажат, и дали щяха да се разсърдят много?

— Предпочитам да остана с Оскар — промълви той.

Първо в кухнята настъпи тишина, после госпожа Нилсон каза:

— Седни да се нахраниш, пък ще ни разкажеш защо предпочиташ да си с Оскар.

Расмус взе да стъпва от крак на крак.

— Свикнал съм вече с него — каза тихо.

Госпожа Нилсон искаше да го заведе до масата, но той се заинати. Опъна крака и се съпротивляваше като упорито яре — ужасно се боеше, че ще се опитат да му попречат да тръгне с Оскар.

— Ако ще скиташ по пътищата, трябва да си ял — каза стопанинът на Стенсетра и се засмя.

— И няма да е зле, ако побързаш, защото Оскар сигурно те чака — добави госпожа Нилсон.

Това не звучеше като че ли искат да го задържат насила. Той престана да се опъва и позволи да бъде отведен до масата. Предпазливо седна на ръба на един стол и погледна притеснено тези двамата, които насмалко щяха да станат негови родители.

— Значи не ни помогнаха и кученцата — каза госпожа Нилсон.

Расмус сведе очи.

— Повече искам да остана с Оскар — промълви той.

Госпожа Нилсон го помилва по бузата.

— Не трябва да тъгуваш заради това — рече. — Не ни остава нищо друго, освен да отидем до Вестерхага и да видим дали ще си намерим друг малък гледач за кученцата.

Расмус изведнъж така се оживи, че забрави цялата си стеснителност.

— Знам кого трябва да вземете — провикна се той. — Трябва да вземете Гунар! Той има права коса, ама иначе е чудесен. Да, той е най-добрият. Познавам всичките деца и знам, че Гунар е най-добрият!

— И не иска да скита по пътищата, а? — попита стопанинът на Стенсетра малко язвително.

— Не той иска повече от всичко да живее в някакво стопанство, защото много обича животни. И не ругае като Голям Петър и Емил, и почти всички останали. Гунар е най-добрият.

— Ами тогава ще отидем да видим този Гунар, след като е толкова добър — заяви госпожа Нилсон и поднесе на Расмус голяма порция каша.

След това — когато си тръгваше — той подаде на двамата тържествено ръка за сбогом. Погледна госпожа Нилсон с разширени, сериозни очи.

— Не взимайте момиче с къдрава коса — каза умолително. — Недейте! Гунар е най-добрият.

През нощта бе валяло. И те вървяха по пътя в слънчевото лятно утро, пречистено от дъжда. Оскар прекрачваше локвите с дълги разкрачи, но Расмус ореше право през тях, та калта пръскаше надалеч.

— Толкова ми е щастливо на краката — каза, когато видя глинестата каша да се процежда между палците му. — Изобщо ми е щастливо на цялото тяло.

Оскар се изсмя.

— Да, сигурно е хубаво да знаеш, че си се отървал от едно голямо стопанство с коне и крави, и всичките му глупости.

Расмус заора доволно през следващата локва.

— Знаеш ли какво си мисля, Оскар?

— Не, ама мога да си представя, че е нещо умно и хитро.

— Мисля си, че когато човек скита по пътищата, всъщност притежава всичко, което вижда.

— Е, значи не си сбъркал с избора си — каза Оскар. — Особено, ако притежаваш всичко това — добави и посочи пейзажа, който се ширеше около тях под утринното слънце, измит и свеж.

Спря за миг и се огледа.

— Боже господи, колко е красиво по това време на годината! Нищо чудно, че човек иска да бъде навън и да скита.

Расмус заподскача весело до него.

— И всичко е наше. Всичките брези са наши и морето е наше, и ливадата е наша, и всичките камбанки, и пътят, и локвите са наши.

— Локвите са твои — каза Оскар. — На мен ми стига една, пък и нея мога да ти подаря, ако се наложи.

— Само че къщите не са наши — обади се Расмус. — Защото там навсякъде живеят хора.

— С това няма да се съобразяваме — заяви Оскар. — И къщите са наши. Една поне трябва да си имаме.

Расмус стана сериозен и взе да оглежда мечтателно сивите къщурки, покрай които вървяха.

— Да, една поне трябва да си имаме, ти и аз — каза с лека въздишка. — Една къща, където да живеем през зимата, за да не ни се пукат ноктите на краката.