Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

След това изчезна. Расмус гледа дълго подире му. Странни хора са разбойниците! В единия миг те гонят като диво животно, а в следващия — ти носят кифли! Отвори лакомо кесията и надникна в нея. И тогава се смая още повече. Там имаше пет канелени кифли, а те струваха по две йоре, значи ставаха десет йоре. Но в кесията имаше и много бисквити и меденки, и тях Лиф трябва да е купил със свои пари. Известно време, но не дълго, Расмус почти обичаше Лиф. Поне нямаше нужда да умре от глад в своя затвор.

Да, защото малкото тясно пространство между купчината дърва и стобора, където той седеше, беше почти като затвор. Приличаше на дълъг тесен затворнически коридор. Само че беше отворен в двата края, а това не му хареса. Един затвор трябва да е добре заграден, за да не могат затворниците да избягат. И след като бездруго трябваше да лежи в затвор, можеше поне да го направи като хората. Свали клони от купчината и прегради двата изхода, а след това си представи, че е каторжник в крепостта Елвсборг, точно като онзи мъж в песента на Оскар.

— запя Расмус, но всъщност не беше чак толкова страшно да лежиш в затвор, както си въобразяват хората. На него поне му беше доста приятно.

В стобора имаше малка дупка и през нея той надничаше навън, за да види дали ще доплуват гондоли, окичени с цветя. Но единственото, което виждаше, беше пустият калдъръм. Тогава почна да проверява купчината дърва и чу нещо, което внезапно сгря душата му. Чу някакви тихи писукания сред дървата и когато се вгледа, откри в една пролука малко птиче гнездо.

— Ай-ай-ай — прошепна Расмус, — ай-ай-ай!

В гнездото имаше три пиленца, три мънички благословени пиленца, които пиюкаха и бяха живи-живенички вълшебства и той застана неподвижно да ги гледа в почуда. Дълго-дълго стоя неподвижно и разглеждаше пиленцата, и беше най-щастливият затворник. Но постепенно дойде на себе си и се сети, че е гладен. Седна на земята пред гнездото и отвори кесията. Липсваше му само нещо за пиене, защото беше много жаден.

А изглежда, че имаше хора, които милееха за добруването на затворниците. На оградния стълб до входа на мандрата стоеше кана с мляко — сигурно някоя залисана слугиня бе идвала с нея за мляко и я беше забравила там.

Расмус взе да спори със себе си колко жаден трябва да бъде човек, за да има право да си вземе малко от млякото на други хора? В тази лятна горещина то просто щеше да се вкисне. Реши, че онзи, чието е млякото, не може да има нещо против той да спаси част от него, преди да се е превърнало в извара.

Канелени кифли с мляко са вкусни, бисквити с мляко са вкусни и меденки с мляко са вкусни. Известно време той прекара чудесно в своята самота зад купчината дърва. Наливаше си мляко в капака на каната и топеше в него сладкишите, а от време на време надигаше капака и отпиваше по малко. Не взимаше повече мляко, отколкото му беше необходимо, за да му стигне за сладките, но въпреки това го гризеше малко съвестта, когато пиеше, обаче едновременно в главата му се въртеше неясната мисъл, че тъй като е затворен тук против волята си от двама опасни разбойници, хората бяха повече или по-малко длъжни да го поят с мляко, докато трае това.

Подаваше наквасени трохи и на пиленцата. Натрупваше купчинка влажни трохички върху показалеца си и го протягаше към тях. Те го кълвяха с мъничките си човчици и от това му ставаше приятно. Колко сладки бяха тези пиленца, а той бе пленник, който гинеше зад железните решетки на затвора и птиците бяха единствените му приятели. Останалият свят отдавна го беше забравил в неговото нещастие, но пиленцата го ободряваха с чирикането си и му бяха верни. Щяха да споделят пленничеството му чак докато дойдеше смъртта.

Когато помисли за това, той си поплака. А сетне престана да бъде каторжник и беше само Расмус и тогава заплака още по-силно от копнеж по Оскар.

И по-късно — когато застана зад ареста и чу познатия глас на Оскар през решетката на прозорчето — направо пощуря, хлипаше и шепнеше в мрака:

— Оскар, трябва да ги оставиш да те извадят, иначе нямам никого!

— Ах-ах-ах-даа — въздъхна Оскар загрижено, — но нали разбираш, че човек не може да се съюзи с крадци. Не го ли разбираш, момченцето ми?

Расмус плачеше и хлипаше.

— Да, ама после можем пак да скитаме… нямам никого, при когото да отида, Оскар!

— Наистина нямаш — каза Оскар. — Пък този проклет комисар само ходи по гощавки. Ама сега ще се срещна с него, дори ако трябва да съборя ареста!