Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Оскар се изсмя, сякаш смяташе, че е много хубаво, дето е беден.

— Ах-ах-ах-даа, Малка Сара, към мен трябва да си добра. Беден съм като църковна мишка.

Малка Сара поклати тревожно глава.

— Ама първо трябва да нахраня кокошките — каза.

— Ах-ах-ах-даа, бъдете добри и към кокошките — рече Оскар.

Малка Сара прикътка пъстрите кокошки и изчезна през вратата.

Оскар погледна Расмус, който седеше в парцаливото легло и допиваше последните капки кафе от чашата.

— Закуска в леглото, това се казва лукс! — закачи го той. — А виж сега какво правих аз, докато ти лежеше и хъркаше. Написах цял роман на комисаря.

Извади от джоба на сакото си един изписан лист хартия и го подаде на Расмус.

— Искаш да го прочета ли?

— Да, ако се чете — отвърна Оскар.

Расмус взе листа и зачете. Оскар наистина не пишеше особено правилно, дори почти по-лошо от самия него.

Ни съм гу направил, невиннен съм кат невяста. Не, не съм гу направил и треба да ми повервате гусдин комисар Там ф Сандьо съ врълували двама фини типове и имената им съ Лиф и Лиандер и си живуркат ф гостоприемницата аку не съ се пренесли. пък у Хедбергицата пак беха същите двама макар слугинята да лъже и казва що съм бил ас ама ас не съм гу направил. Ас съм невинен кат невяста Ама запомнете, че стоях отвън и пеях фсяка гора своя извур си има и питайте гспужа Хедберг аку е живъ ама тя сигур не е, ама аку е живъ махнете Анастина, щот инъчи нема да живей дълго — гспужа Хедберг де Щот тия хора си немат ни срам ни страх. Ама огърлието съм прибрал и парите също и такваз грамада пари никоги преди не съм виждал и прочетете на добавената хартийка де съм ги скрил и гусдин комисар требе вие да ги земете отам иначи шъ ги загубите. Сега шъ дойде Малка Сара с това щот ас не смея че никой не верва на Скитници апък ас шъ си тръгна пу пътя щот искам да съм СВОБОДЕН щом съм невинен кат Невяста и щот не съм гу направил.

Най-любезно Райски Оскар

Не оставайте Анастина сама с гспужа Хедберг.

Расмус сгъна хартията и я върна на Оскар.

— Къде си скрил парите? — попита.

— На едно тайно място — отговори Оскар. — Обаче не ме питай къде. Може да си кралят на бойците, ама не ща да те намесвам още повече в тая каша. Ще узнаеш друг път. Написал съм го за комисаря на тази хартийка и ще я сложа в писмото.

„Друг път ще узная и друг път ще ми дадат масло за хляба“ — помисли си Расмус.

Двамата лежаха на склона зад къщурката на Малка Сара и чакаха. Оскар не искаше да си тръгне, преди да е разбрал дали комисарят наистина е получил писмото. Обаче Малка Сара се бавеше. Нямаше я вече цели четири часа и Оскар почна да се тревожи.

— Малки, изкуфели бабички не ги бива да разнасят писма — каза той. — Никога не знаеш какво може да им дойде наум.

Обаче на Расмус му беше хубаво да лежи и да си почива. Беше поспал още малко и двамата бяха хапнали. Слънцето припичаше така топличко, от боровете, които пазеха къщурката на Малка Сара от всички бурни ветрове, се носеше ухание на смола, а бялата котка на Малка Сара дойде и почна любвеобилно да му се умилква. Много си му беше хубаво да лежи там.

Когато видя котката, си спомни своя сън. Беше сънувал, че си има котка, но тя беше черна, също като малкото коте на госпожа Хедберг. През целия си живот бе мечтал да си има собствено животинче, и Гунар също. Колко често бяха говорили за това, Гунар и той! Но във Вестерхага никое дете не бивало да има други животни, освен въшки в косата, казваше Гунар. Впрочем и тях не биваше да имат, защото тогава пристигаше госпожица Орлен, като размахваше гъстия гребен.

Но тази нощ, на пода на Малка Сара, беше сънувал едно мъничко черно коте, което си беше само негово. Той го хранеше, даваше му скумрия и пюре от картофи — сигурно само котките в сънищата ядяха такива ястия. Засмя се тихо, като си спомни колко сладко беше това котараче.

— На какво се смееш? — попита Оскар.

— Нощес сънувах пак, че си имам котарак — каза Расмус весело.

— Нощес сънувах пак, че си имам котарак — повтори Оскар закачливо. — Това се римува! Ти май както си лежиш, измисляш стихове.

— А знаеш ли какво ядеше моето котараче? — попита Расмус.

— Мишки, надявам се — отговори Оскар.

— Не! Ядеше само скумрия и пюре от картофи. И беше толкова сладичко…

— Котетата не ядат скумрия и картофено пюре — заяви Оскар.

— Ама моето ядеше!

Полежаха известно време без да говорят и се взираха във върхарите на боровете, а Расмус държеше в прегръдките си котката на Малка Сара.