Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

О, всички вие, далечни пътешественици до Минесота, да знаехте само какво става тази нощ във вашето сиво селце край морето! Там едно ужасено момче тича между къщурките ви със смарагдена огърлица на врата, подгонено от един разбойник. Няма кой да му помогне. Защото сивите къщички са смълчани и изоставени, прозорците им са мъртви и празни. Няма дружелюбна ръка, която да отвори някоя врата в бурната лятна нощ, няма дружелюбен глас, който да извика през някой отворен прозорец: „Ела тук, ние ще те скрием!“.

Не, то трябва да се спаси съвсем само — това босоного момче със сиропиталищна риза на сини райета, с шаячни панталонки, целите в кръпки и със смарагдена огърлица, а сега тича и търси прикритие зад най-близката къщурка. Някога тя се е казвала Пер Андершовата къща, но момчето, което бяга тук много години след като Пер Андерш е заминал за Америка, не знае това. То спира за секунда с разтуптяно сърце и се мъчи да реши в коя посока да хукне. Няма много време, защото преследвачът му вече завива край ъгъла на къщата. Косата му се е разхвърчала от вятъра и сега той не е онзи изискан господин със сламената шапка, а само един отчаян разбойник, който трябва да залови това момче, на всяка цена трябва да го залови.

Расмус бяга в див ужас. Тича бързо, но преследвачът му има толкова дълги крака, че тича още по-бързо. Обирджията го настига, приближава все повече и повече. Колчем Расмус обръща глава, вижда тези дълги крака, които се движат толкова бързо, и косата, дето се вее от вятъра.

В съседство с къщата на Пер Андерш е къщата на Карл Нилса със сума стопански бараки. Расмус внезапно спира зад бившата дърводелска барака на Карл Нилса. Стои неподвижно и чака в ужас своя враг. И ето че той идва. Обаче в бързината отминава. Не вижда момчето, притиснало се о стената на дърводелската барака и Расмус може да отдъхне няколко секунди.

Но котката открива отново мишката — Лиф вижда своята жертва, запътила се обратно към Пер Андершовата къща и се втурва подире й. Расмус тича, задъхва се и тича, има доста голяма преднина, но в това надбягване с Лиф все пак не може да надделее. Трябва да намери скривалище и то бързо. Къщата на Пер Андерш… влиза там — но, милостиви небеса! — какво скривалище има в една съвършено празна къща?

Там има сандък за дърва. В течение на годините много дечица са играли на криеница в Пер Андершовата къща. Вмъквали са се в сандъка за дърва и с доволна усмивка са затваряли капака над себе си. Но досега никое не е седяло там с толкова силно тупкащо сърце и не се е ослушвало с такъв страх, като момчето, което се свива там сега и чака две безмилостни ръце да го изтръгнат от скривалището му. Сега капанът е щракнал за мишката. Ако Лиф го намери тук, то е загубено.

А ето че Лиф пристига. Расмус чува стъпките му да тропат по пода на кухнята. Разбойникът е съвсем близко, всеки миг може да повдигне капака. Обаче той може би никога не е играл на криеница и не е чувал за сандъци за дърва. Защото продължава навътре, влиза в стаята, после изтичва в преддверието, нагоре по стълбата към горния етаж, трополи по тавана. Та нали знае, че хлапето трябва да е някъде в тази къща и той кълне и крещи там горе като луд.

Но в това време Расмус се е измъкнал вече от сандъка и е избягал навън. Надява се да е подвел Лиф и се моли на Бога да бъде оставен на мира.

Обаче през таванското прозорче Лиф вижда босоногото хлапе да прекосява двора, тънките му крака се движат като пръчки на барабан. И с два-три скока надолу по стълбата, крадецът отново го погва, неумолим като съдбата.

Сега гонитбата се пренася на старата селска уличка. Навремето тук са се движили мирни волски коли с овеса на Пер Андерш и със сеното на Карл Нилса, а в летните вечери децата преспокойно са търкаляли колелца по цялата й дължина. Никога досега не се е случвало някой да тича тук, за да спаси живота си. Но сега по уличката тича едно босоного момче, подгонено от разбойник. Изминава цялата селска уличка и продължава към морето — дали хлапето не е решило да се хвърли във вълните? Крадецът ускорява крачките си. Иска най-сетне да сложи край на тази работа.

В морето навлиза един порутен мостик и на края му се издига разнебитен навес за лодки.

Расмус се втурва по мостика и той се разлюлява под стъпките му. Разлюлява се още повече, когато идва и Лиф. Но по лицето на разбойника се разлива тържествуваща усмивка — сега вече ще хване момчето. Да хукне по мостика беше най-глупавото, което можеше да направи, защото нямаше откъде другаде да се върне. Сега ще спипа хлапето, освен ако е решило да скочи в морето и да се удави.