Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

Комисарят го прекъсна.

— Е, виждал ли си напоследък други скитници из местността?

Известно време беше тихо, но после Оскар каза:

— Срещнах Въшкаря. И Седмака, и Нисе Пелтека. Ама да не ми е името Райски Оскар, ако някой от тях е обирджия!

От канцеларията се чу как комисарят се изсекна, а после застана до отворения прозорец с гръб към Расмус.

— Е, добре — каза и пак се изсекна. — Тогава ще те пуснем, Райски Оскар.

— Ами да, защото сигурно е смекчаващо обстоятелство, когато човек е невинен, а? — предположи Оскар.

Комисарят не му отговори.

Веднага след това Оскар излезе с раницата на гръб и пое надолу по улицата. Расмус припна тихичко подире му и когато Оскар зави зад един ъгъл и изчезна от погледа на комисаря, Расмус мушна ръката си в неговата и каза:

— Сега те изненадах, нали?

Оскар се усмихна широко.

— Я виж ти, моето другарче! Мислех, че като ме вкараха в дранголника, ще тръгнеш да скиташ съвсем сам.

— Ами! Не съм такъв поплювко. Освен това знаех, че скоро ще излезеш пак, защото си невинен.

— Не можеш да си толкова сигурен. Искаха да им кажа нещо за обира в Сандьо, а той стана миналия четвъртък и тогава изобщо не се познавахме.

— Да, ама сега те познавам — каза Расмус сериозно. — И затова знам.

— Де да бяха полицейските комисари толкова хитри като теб — рече Оскар и обгърна с ръка раменете на Расмус. — Обаче комисарите мислят, че всички скитници са разбойници, ах-ах-ах-дааа!

Намериха си свободна скамейка в една градинка и изядоха всеки по един сандвич „Гробът на Ида“ — последните, които бяха останали.

— Сега трябва пак да свиря и да пея колкото ми глас държи, че иначе ще умрем от глад — каза Оскар. — Слушай, едно нещо успях все пак да измъкна от онези полицаи, дето ме возиха. Изглежда, че не е вдигната тревога за момче, изчезнало от сиропиталище — поне засега. Но може би Орлицата не е по бързите решения, а?

— Понякога е толкова бърза, че просто да не повярваш — увери го Расмус.

Почна да рови в джоба си и извади кесията с кнек.

— Сега дойдоха изпитания — заяви той, — и смятам, че може да изядем кнека.

Така и сториха. Изядоха двата останали кнека, а после Оскар каза:

— Много любезно беше от страна на комисаря да ме докара тук с кола, защото бездруго смятах да идвам насам. Тук свиря често пред къщите и пада малко повече печалба, отколкото по селата. От селяните получаваш само храна.

— Ама и то не е лошо — възрази Расмус, който въпреки сандвича и кнека все още беше гладен.

Оскар стана от пейката.

— Повече ми харесват пари в брой. Впрочем… смятам да посетя Хедбергица.

— Коя е Хедбергица?

— Най-добрата бабичка в света. Има много пари и лесно ги раздава. На нея обикновено й пея „Всяка гора своя извор си има“, а Хедбергица плаче и ми дава петдесет йоре.

Расмус подскочи от възторг.

— И аз знам „Всяка гора своя извор си има“. Леля Олга от кухнята я пееше.

— Добре е правила леля ти Олга от кухнята. Хайде, ще отидем да почуруликаме двамата на Хедбергица.

Расмус заподскача весело по тротоара. Ех, колко щеше да е забавно да пее заедно с Оскар! А на всичкото отгоре щяха да получат и пари за това! Той вдигна към Оскар поглед, изпълнен с обожание.

— Няма да е зле, ако науча всичките ти песни, Оскар. В случай че някой път прегракнеш.

Оскар кимна.

— Да, в случай че прегракна, ще е добре, ако можеш да поемеш „Лъвската невяста“ и „Гробът на Ида“.

Къщата на Хедбергица се намираше далеч в покрайнините на градчето. Беше зелена, стара сграда под сянката на кичести кленове, която се държеше на изискано разстояние от своите съседи.

Расмус и Оскар забавиха благовъзпитано крачка при портата. Не се полагаше на улични музиканти да нахлуят току-така — трябваше да приближат бавно и малко колебливо.

В градината ухаеше жасминът, а дамското сърце сияеше в цялото си светлочервено великолепие. В лехите покрай градинската пътека растяха резеда и шибой, но навред се въдеха и куча лобода, врабчи чревца и какви ли не други бурени.

— Орлицата ще побеснее, ако види такава градина — каза Расмус.

— Госпожа Хедберг е много стара — обясни му Оскар. — Няма вече сили да поддържа градината. А мога да си представя, че слугинята й пет пари не дава.

Тръгнаха по градинската пътека към къщата. Тя се издигаше съвсем безмълвна със спуснати транспаранти. Човек не би повярвал, че вътре има живот.

— Да не би пък мъничката госпожа Хедберг да е умряла? — разтревожи се Оскар.

Беше съвършено тихо. Само веселото чирикане на врабците на верандата нарушаваше тишината.