Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Аха, значи ти се спи?

Оскар изгледа изпитателно недоспалото и премръзнало клетниче, което подтичваше, за да върви наравно с него.

— Ела, ще намерим някое местенце, където да се стоплиш и да поспиш.

— Човек не може да легне да спи посред бял ден — възрази Расмус. — Та нали току-що станах!

— Скитниците могат — увери го Оскар.

Тогава на Расмус му стана ясно какво означава да си скитник. В един ослепителен миг той разбра чудото на този нов живот. Можеш да правиш каквото си искаш. Можеш да ядеш и да спиш, и да скиташ, когато и както ти падне. Ти си свободен, благословено свободен като птичка в гората.

Съвсем опиянен от своето откритие, той продължи да припка до Оскар. Чувстваше се вече като скитник и виждаше околния свят с очите на скитник. Виждаше пътя, който се виеше с меки извивки през местността и мамеше с нови тайни зад всеки завой. Виждаше зелените ливади, където кротки крави преживяха под утринното слънце, червените селски къщи, до които току-що станали слугини търкаха съдините за мляко, а ратаите пълнеха с вода коритата за конете. В къщите ревяха деца, кучета пазачи лаеха и се дърпаха на веригите си, а в оборите самотни отелили се крави мучаха за свободата по пасищата. Той виждаше и чуваше всичко, както го вижда и чува един скитник.

До него маршируваше Оскар и си тананикаше весело. Изведнъж кривна от пътя и спря на една слънчева полянка сред няколко високи хвойнови храсти.

— Тук можеш да си легнеш — каза Оскар. — Тук е завет, има слънце и жива душа не може да те види от пътя.

Расмус почна да се прозява, но една тревожна мисъл прекъсна прозявката му.

— Оскар, обещаваш ли да не ме изоставиш, докато спя?

Оскар поклати глава.

— Спи спокойно — каза само.

Расмус се хвърли на земята. Легна по корем и завря нос в едната си лакътна свивка. Колко хубаво го топлеше слънцето и колко му се спеше! Полунасън усети, че Оскар го зави със сакото си. Вече не му беше студено.

Лежеше върху килим от мащерка и вдишваше приятното билково ухание. Хвойновите храсти също ухаеха хубаво, когато слънцето ги огряваше. Миришеше на лято. Да, до края на живота му уханието на мащерка и нагрята от слънцето хвойна щеше да означава за Расмус лято и скитане по пътищата.

Над главата му забръмча една земна пчела и той отвори с мъка едното си око, за да я погледне. Тогава видя, че Оскар седи до него и дъвче един стрък трева.

После заспа.

— Моля ви, госпожо, дали имате малко храна за мен и моето другарче скитниче?

Оскар застана на прага на кухненската врата и се поклони вежливо с каскета в ръка.

— Пак ли си тръгнал да скиташ, Райски Оскар — каза селянката неодобрително. — Нали наскоро ти дадох цяло руло от кайма!

— Възможно е — отвърна Оскар, — но колкото и да е странно, оживях.

Расмус се изкиска тихо и селянката погледна и него неодобрително.

— Какво е това хлапе, дето си го повел със себе си?

— А! То е едно клето езичниче, за което се грижа — заяви Оскар сериозно. — Тръгнали сме да му търсим християнски дом. Може би ви трябва едно пъргаво езичниче в къщата, госпожо?

— Самият ти си езичник!

Селянката почна настървено да търка кухненската маса с парцала, като замиташе кори от хляб, картофени обелки и разсипано мляко. Личеше си, че всяка частица от тялото й ненавижда скитници, и на Расмус почти му се дощя да се врътнат и да си отидат. Но това беше първата селска кухня, в която влизаше, и трябваше да използва случая, за да огледа всичко. Далеч не миришеше толкова хубаво, както в кухнята на Вестерхага. Тук миришеше на помия от свинските кофи до мивката, на мръсни парцали за триене и на нещо друго — някаква особена домашна миризма, която никога преди не беше усещал. Добре че не го искаха в това стопанство, защото не би искал да остане там. Те и без това си имаха дечурлига — цяла редица бледи и дебели деца, които стояха без да продумат и го гледаха ококорено. Сигурно защото Оскар беше казал, че е езичник.

— Ако ми нацепиш малко дърва, после ще ви дам да ядете — каза селянката неохотно.

Оскар наклони глава и я погледна умолително.

— Трябва ли да цепя дърва? Не може ли вместо това да изсвиря едно тралала-хопсаса?

— Благодаря, ще мина и без тралала-хопсаса — заяви селянката, но лицето й просветна малко.

Оскар въздъхна тежко.

— Аха, тъй значи — каза и кимна тъжно. — Да цепя дърва… виж ти, какво можело да му се случи на човек, както си върви и нищо лошо не подозира. Може ли първо да видя менюто?