Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Колко изплашен изглеждаш! Да не мислиш, че ям деца?

Когато Расмус не отговори, той продължи:

— Що за птица си ти, как се казваш?

— Расмус.

Каза го с доста жален глас, защото се страхуваше както да отговори, така и да мълчи.

— Расмус… тъй значи, Расмус — рече брадясалият и кимна замислено. — Да не си избягал от дома?

— Не! Не от… дома — каза Расмус и смяташе, че не лъже. Вестерхага все пак не беше истински дом. Как можеше този брадясал човек да помисли, че някой би искал да избяга, ако си има истински дом!

— Не ме гледай така стреснато! — продължи брадясалият. — Нали ти казах, че не ям деца.

Расмус събра цялата си смелост.

— А ти, чичо, избягал ли си от дома? — попита предпазливо.

Брадясалият се изсмя.

— Чичо!… На чичо ли ти приличам, а? Дали съм избягал от дома… да, да, май е точно така — каза и се изсмя още по-силно.

— Ти скитник ли си, чичо? — попита Расмус.

— Престани да ме чичосваш, моля ти се! Казвам се Оскар.

Той се изправи в сеното и Расмус видя, че сигурно е скитник, защото носеше много раздърпани дрехи — карирано, протрито сако и панталон, който висеше на торби по него. Беше висок и широкоплещест и изглеждаше доста добродушен, а когато се смееше, зъбите му блестяха много бели сред брадатото лице.

— Скитник ли каза?… Да си чувал някога за Райски Оскар? Това съм аз. Скитникът на Рая и Божия кукувица — това съм аз.

Божия кукувица! Расмус си помисли, че този скитник май не е с всичкия си.

— Защо си Божия кукувица, Оскар? — попита той.

Оскар взе да клати дълбокомислено глава.

— Ами нали някой трябва да бъде такъв. Трябва да има човек, който скита по пътищата и е Божия кукувица. Бог иска да има скитници.

— Иска ли? — попита Расмус недоверчиво.

— Да, иска — увери го Оскар. — След като си е дал толкова много труд да сглоби целия свят, той иска в него да има всичко , разбираш ли? А как би изглеждало, ако има всичко, освен скитници?

Оскар закима доволно.

— Божия кукувица — да, да, така си е то!

После бръкна в една раница, която лежеше до него в сеното, и извади голям пакет, увит във вестник.

— А сега ще ми се услади закуската.

Когато Оскар каза това, Расмус усети как стомахът му се сгърчи от глад. Такъв глад, че бе готов да задъвче сено като вол.

— Някъде навън оставих и една бутилка мляко — продължи Оскар.

С пъргав скок се озова до вратата. Тя скърцаше и се движеше мудно на пантите си, докато той я отваряше. Оскар успя да я разтвори докрай и в плевнята се разстла широк килим от слънчева светлина. Насред тази слънчева светлина Оскар спря и се протегна, но след това изчезна. Подир малко се върна с една добре запушена литрова бутилка мляко в ръка.

— Както казах, сега ще ми се услади закуската — заяви той и се настани удобно в сеното. Разви вестника и извади сандвичи — големи, дебели и дълги резени от селска ръжена пита. С доволно грухтене той захапа един от тях. Расмус видя, че по него има филийки студено свинско месо, а студено свинско месо беше според Расмус най-вкусното нещо в света.

Изглежда, че и Оскар обичаше студено свинско. Дъвчеше, гледаше влюбено сандвича и пак дъвчеше. Расмус пребледня от глад. Мъчеше се да гледа в друга посока, но се оказа съвсем невъзможно. Сандвичът привличаше неудържимо погледа му и той усети как устата му се наля със слюнка.

Оскар престана да дъвче. Наклони глава встрани и погледна насмешливо Расмус.

— Ти сигурно не искаш някакъв си обикновен, прост сандвич със свинско — каза. — Такива като теб сигурно ядат сутрин само млечна каша със стафиди? Не искаш един обикновен, прост сандвич със свинско — или?

Как да не иска човек небесния разкош, когато му го предлагат?!

— Да, благодаря — каза Расмус и преглътна с мъка. — Да, благодаря, ако може.

Без да продума, Оскар му подаде един сандвич. Беше разкошно дебел и разкошно дълъг, и върху него лежаха две големи филии свинско месо. Расмус го пъхна в устата и захапа… о, блаженство — този солен вкус на свинското, който се смесваше със силно уханния вкус на ръжения хляб! Той примижа и почна да яде.

— Мляко — каза Оскар и тогава Расмус отвори очи.

Оскар му подаде пълно тенекиено канче и момчето отпи няколко големи глътки. Стана му студено на стомаха и се разтрепери още повече отпреди, но вече му беше безразлично. Продължи да пие, докато не остана нито капка.

— Още един сандвич — обади се Оскар и бутна към него втори огромен резен.

— Може ли… има ли достатъчно?

— Може, разбира се — отговори Оскар. — Не всички селянки са стиснати, а онази, дето ми даде тези сандвичи, сигурно е предчувствала, че ще те срещна.