Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

„Не се боя по пътечка зелена“ — не, но поне Гунар да беше с него! Де да имаше някой, когото тъкмо сега да хване за ръката! Сенките бяха толкова тъмни, а целият свят бе тъй безмълвен, сякаш е мъртъв. Всички животни и птици спяха, пък и всички хора, и само той вървеше тук, сам и изтръпнал от страх. Много уплашен по пътечка зелена — това беше той и далеч не така смел като въглищарчето. „Ужасно далеко, далеко в гората“ пишеше още в онова стихотворение и то бе вярно.

Освен това Расмус беше страхотно гладен. Мушна ръка в джоба си и извади сухара. Изяде го, но все още чувстваше стомаха си празен както преди и взе да се пита разтревожено дали по света има добри хора, които дават храна на самотни момчета от сиропиталища, въпреки че заради косата си не бяха подходящи за осиновяване.

Гладен. Уморен. Трябваше да намери някое място, където би могъл да поспи. Но още не. Засега не биваше да почива. Трябваше да се отдалечи колкото е възможно повече от Вестерхага, преди да се развидели. Преди да открият, че го няма в леглото му. Ех, каква врява щеше да се вдигне, когато забележат! Орлицата може би ще изпрати полицията да го търси.

Тази мисъл го накара да ускори крачките си. С ръце в джобовете и присвити рамене тичаше по пътя. Беше втренчил поглед напред и се стараеше да не поглежда встрани към мрака, където се стелеха сенките. Вървеше и чувстваше колко е самотен, ужасно самотен. Вървеше ли, вървеше.

Кратката лятна нощ става дълга, когато човек броди по пътищата. Броди цяла вечност, докато краката му едва смогват да пристъпват. Докато клепачите му почти се затварят и така му се спи, че върви и клюма. Зората идва, първите слънчеви лъчи се прокрадват между дърветата, но той не ги забелязва. Паяжините в тревата искрят, росните капки блещукат по листата на шипката, леката утринна мараня изчезва незнайно къде и на най-близката бреза е кацнал ранобуден кос и запява първите ликуващи трели на утрото. Но човек не го забелязва. Защото е толкова уморен и сънлив! Неописуемо сънлив.

Но изведнъж стига до малка сива плевня — от онези плевни, в които скитниците обичат да спят. Стои насред една ливада и въпреки своята сивота, изглежда много гостоприемна. По това време на годината такива плевни са пълни със сено.

Расмус отваря с мъка тежката врата. Вътре е тъмно и тихо и сеното ухае много хубаво. С тежка въздишка, която звучи почти като ридание, той се хвърля в сеното и вече спи.

Събуди се от студ и от едно стръкче сено, което го гъделичкаше по носа. Стреснато се надигна — не помнеше нито къде е, нито как е попаднал там. Но изведнъж всичко изплува в паметта му и чувството на безгранична самота накара очите му да се налеят със сълзи. Колко беше нещастен! То било много по-страшно да си беглец, отколкото си го беше представял. Копнееше вече да се върне във Вестерхага при Гунар, в топлото си легло и при сутрешната каша. Да, тъгуваше за сиропиталището като за изгубен рай. Вярно, там понякога можеше да ядеш бой, но то все пак не беше толкова страшно, както да си сам-саменичък в света и да ти е толкова студено, и да си толкова гладен.

През един тесен процеп в стената се процеждаше тънък слънчев поток и стигаше до него. Значи днес времето щеше пак да е хубаво и нямаше причина да е такъв кучешки студ. Беше облякъл дебелия си пуловер и всекидневните панталони, онези от сив шаяк, на които леля Олга бе зашила кръпки на коленете. Но въпреки това му тракаха зъбите от студ. Много му се искаше да легне и заспи отново, но на такъв студ не можеше да се спи. Седеше в сеното и зъзнеше, и следеше с мрачен поглед прашинките, които танцуваха в слънчевата ивица.

Тогава чу нещо. Нещо страховито, което накара тръпка на ужас да премине през цялото му тяло от главата до петите. Някой се прозяваше съвсем близко до него. Той не беше сам в плевнята. Още някой беше спал там тази нощ. Очите му зашариха изплашено наоколо, за да открие кой е. И тогава видя, че над един голям сандък за сено съвсем наблизо се подава къдрав кафяв перчем. Някой пръхтеше в сеното и след това Расмус чу един глас да казва:

После над сандъка се подаде цяла глава, цяло лице — кръгло, небръснато, с покарала тъмна брада. Две примижали очи се взряха стреснато в него, а сетне по кръглото лице се разля широка усмивка. Непознатият всъщност не изглеждаше опасен. Като че ли го напушваше смях, когато каза:

— Здрасти, байо!

— Здрасти… байо — отвърна Расмус неуверено.