Астрид Линдгрен - Расмус и скитникът

— Марш в бараката за дърва и не говори глупости! — сопна се селянката, ама не изглеждаше вече никак сърдита.

Оскар и Расмус бързо излязоха през вратата.

— Как ще разберем къде е бараката за дърва? — попита Расмус.

— Ха, мога да я намеря и на тъмно, ако трябва — отвърна Оскар. — Става ми някак невесело на душата, когато попадна близо до някоя барака за дърва. И тогава си казвам: „Ето я!“. А сега главата си отрязвам, ако не е тук.

Той влезе в една дъсчена пристройка и тя наистина се оказа бараката за дърва. Взе брадвата, забита в дръвника и започна да цепи. Бързо и сръчно разсичаше дебелите пънове, та цепениците летяха из въздуха.

Расмус ги товареше подред в една количка, която явно употребяваха, когато прекарваха дърва.

— Колко добре цепиш — обади се Расмус. — Ама май си голям мързелан, а, Оскар?

Оскар кимна в знак на съгласие.

— Да, що се отнася до работата, се задоволявам с малко.

— Никой ли не е искал да ти даде истинска, свястна работа?

— О, имаше такива случаи, но общо взето хората са добри към мен — отговори Оскар.

После продължи замислено:

— Разбираш ли, работата е там, че понякога ми се работи и тогава ми се работи просто до полуда. А понякога изобщо не ми се работи. Пък хората са си наумили, че човек трябва да работи постоянно, ама това не ще да се побере в нещастната ми глава.

— Да, и на мене не можа да ми се побере в нещастната глава, докато бях във Вестерхага — призна Расмус.

Количката се напълни и Оскар престана да цепи. Беше оставил раницата си до вратата на бараката и извади от дъното й малък акордеон, грижливо увит в парче червено одеяло.

— Сега ще му друснем едно тралала-хопсаса, пък селянката да казва каквото си иска!

Пръстите му се плъзнаха по клавишите и акордеонът издаде няколко звука като въздишки. Но после Оскар го натисна здравата и бараката се изпълни с най-хубавата музика, която Расмус бе чувал в живота си.

— пееше Оскар със силен, топъл глас, от който Расмус го полазиха сладостни тръпки. Това беше много по-хубаво от църковните песни, които им свиреше госпожица Орлен на хармониума 6. Расмус се настани удобно на дръвника и се наслаждаваше безмълвно и от сърце.

Бледите дечурлига се появиха отвън, но останаха на почтително разстояние — стояха мълчаливо, зяпаха и слушаха.

Селянката си беше намерила работа в нивата с ревен до бараката. Береше дръжките с такова усърдие, сякаш нито чува, нито вижда. Но когато Оскар престана да пее, тя дойде и каза почти дружелюбно:

— Сега може да влезете и да хапнете.

— Печена скумрия и варени картофи. Е, това е най-хубавото ядене, майко.

Оскар се плесна доволно по коленете, след като седна до кухненската маса. Расмус се съгласи с него. Не беше ял топла храна, откакто напусна Вестерхага, и душеше уханието на скумрия и лук. Селянката му насипа щедро пет големи картофа и почти цяла скумрия, и той почна да я харесва все повече. Въпреки че го гледаше изпитателно, докато ядеше, и най-сетне каза:

— Знаеш ли, Оскар, този хлапак е много малък, за да скитори по пътищата.

Оскар дъвчеше и устата му беше толкова пълна, че едва успя да отговори.

— Естествено — каза. — Ама то няма да трае дълго. Онуй, дето го казах одеве, беше само на шега. Момчето отива при баща си и майка си.

Това е вярно, помисли си Расмус. Щом намери някого, който иска да го вземе, няма да скита повече. Но то не е спешно, вече не е спешно да си намери майка и баща. Първо иска да види туй-онуй, а толкова му е приятно да скита с Оскар! За нищо на света не би искал засега да се раздели с него. Но Оскар — дали той не смята, че му е трудно да го води със себе си? Дали пък Оскар не иска колкото е възможно по-скоро да му намери родители?

Попита го, когато излязоха на пътя.

— Да не искаш да се отървеш от мен, Оскар?

Оскар беше вече влязъл в маршовата си крачка.

— Когато искам да се отърва от теб, сигурно ще ти обадя — отвърна той.

Този отговор не беше много успокоителен. Ами ако Оскар му „обади“, преди Расмус да е намерил новия си дом?! Какво, за бога, щеше да прави тогава? Една-единствена нощ беше изпитал какво означава да си сам и не искаше да го преживее още веднъж. Хвърли плах поглед към Оскар — о, щеше да е много добър, щеше да внимава да не бъде в тежест, само и само да не дотегне на Оскар!

— Оскар, мога и сам да си нося пуловера — каза настойчиво.

Но Оскар не одобри това предложение.