Йоханна Спири - Хайди и Клара

Момчето кимна съкрушено. Точно така беше станало и с него.

— И още в едно нещо си сбъркал — продължи старата дама. — Злото, което си извършил, се е обърнало в добро за онези, на които си искал да напакостиш. Клара се лиши от стола си и понеже нямаше как да стигне до красивите цветя на пасището, напрегна се и стъпи на краката си. Така се научи да ходи. После удвои усилията си и ако остане тук, в края на лятото ще може всеки ден да се изкачва сама до пасището и да се любува на цветята до насита. Разбираш ли ме, Петер? Добрият Бог веднага е взел в свои ръце злото, което ти си искал да сториш, и го е превърнал в добро за човека, който е трябвало да бъде наранен. А злосторникът е останал с празни ръце и нечиста съвест. Надявам се, че си ме разбрал добре. Помисли за това, Петер, и всеки път, когато ти се прииска да направиш нещо лошо, припомни си, че вътре в теб спи един малък пазач и в ръката си стиска остър бодил. Ще запомниш ли това?

— Да, ще го запомня — отговори Петер, все още уплашен. Той не беше сигурен какво го очаква. Полицейският служител продължаваше да стои до Алпиеца Йохи.

— Добре тогава, да приключим с тази история — отговори решително старата дама. — Искам обаче да ти оставя един малък спомен за посещението на гостите от Франкфурт. Кажи ми, момчето ми, какво е най-голямото ти желание, какво искаш да имаш? За какво мечтае сърцето ти, кажи!

Петер вдигна глава и изгледа старата дама с кръглите си очи, в които се четеше дълбоко изумление. Той очакваше да го сполети нещо страшно, а тази чужда жена обещаваше да му даде нещо, за което той си мечтае. Този обрат съвсем обърка мислите му.

— Аз говоря сериозно — добави госпожа Зеземан. — Искам да получиш нещо, което да те зарадва, за да помниш с добро гостите от Франкфурт. Нека то остане като знак, че те са забравили лошата ти постъпка. Разбираш ли ме, момче?

В главата на Петер най-после започна да се прояснява. Очевидно нямаше да го накажат, а добрата жена, която седеше пред него, нямаше да го предаде в ръцете на полицията. Той усети огромно облекчение. Тежкият товар, който едва не го беше смазал, падна от раменете му. Освен това бе разбрал, че е най-добре веднага да си признае всичко, и проговори унило:

— Загубих и телеграмата.

— Браво, момчето ми — засмя се госпожа Зеземан. — Много се радвам, че ми го казваш! Чудесно е, че веднага си признаваш. И в бъдеще постъпвай така. Ще видиш, че е по-добре. А сега ми кажи какво искаш да получиш!

Изведнъж Петер осъзна, че може да си пожелае каквото иска, и му се зави свят. Пред очите му изникна пъстрият събор в Майенфелд с всички онези красиви неща. Той ги разглеждаше часове наред и знаеше, че са недостъпни за него. Никога не бе имал в джоба си повече от едно петаче, а почти всички примамливи вкуснотии по сергиите струваха поне двойно повече. Да не говорим за красивите червени свирки, с които можеше толкова лесно да събира козите си. Имаше и прекрасни ножчета с кокалени дръжки. С тях можеше да дялка и най-дългите лескови пръчки.

Петер стоеше пред старата дама. Имаше толкова много желания, че не можеше да избере нито едно измежду тях. Изведнъж го осени прекрасна мисъл: щеше да си поиска нещо, което да запази до следващия събор.

— Искам едно десетаче — отговори решително Петер.

Старата дама избухна в смях.

— Много скромно желание. Ела тук! — повика го тя, извади кесията си и му показа един блестящ кръгъл талер. После сложи върху него две десетачета. — Хайде да направим сметката — рече тя. — Тук имаш толкова десетачета, колкото седмици има годината. Всяка неделя ще си вземаш по едно десетаче и ще си го харчиш. И така през цялата година.

— Цял живот ли? — попита безобидно Петер.

Този път старата госпожа избухна в такъв смях, че двамата мъже прекъснаха разговора си и наостриха уши да чуят какво става.

Старата дама не спираше да се смее.

— Ще получиш, каквото искаш, момче! Трябва само да променя малко завещанието си. Чуваш ли, сине? Трябва и ти да го запишеш в завещанието си: на козарчето Петер по едно десетаче всяка седмица, докато е живо.

Господин Зеземан кимна в знак на съгласие.

Петер гледаше богатия дар в ръката си. Не можеше да повярва, че е истина. След малко изрече с мъка:

— Благодаря ви, в името на Бога!

После се обърна и хукна надолу по склона. Този път обаче успя да се задържи на краката си. Онова, което го тласкаше напред, вече не бе ужас, а бурна радост, неизпитвана никога досега. Мъчителният страх изчезна без остатък. Очакваше го живот, изпълнен с блестящи десетачета.