Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Така е — потвърди Йохи, — но щом госпожата толкова бърза, ще повикаме козарчето Петер. Той ще се оправи.

Старата госпожа настоя веднага да се изпрати телеграма до господин Зеземан. Тя не искаше да спести на сина си нито миг от това ново щастие.

Йохи се изкачи на склона откъм платото и изсвири толкова силно с пръсти, че звукът стигна и до най-далечните скали. Не мина много време и Петер долетя като стрела. Момчето беше бяло като платно, защото си мислеше, че Йохи го вика, за да го съди. За своя изненада обаче получи само лист от тетрадка, изписан от старата дама. Трябваше да го занесе веднага в Дьорфли и да го предаде в пощата. Йохи беше решил по-късно да слезе в селото и сам да плати. Знаеше, че не бива да претоварва ума на Петер с много работи наведнъж.

Петер въздъхна облекчено, грабна листа и хукна надолу по пътеката. Този път му се размина. Нямаше полицаи от Франкфурт, нямаше съд…

Най-после всички насядаха около масата пред хижата. Старата госпожа поиска да й разкажат подробно как е станало чудото с прохождането на Клара. Разказаха й как дядото всеки ден караше момичето да стъпва на краката си и да прави по една-две крачки, как решиха да отидат на платото с козичките и как вятърът отнесе инвалидния стол. Как Клара закопня да види цветята и се осмели да тръгне сама — изобщо всички събития, довели до чудото. Децата се надпреварваха да разказват, а госпожа Зеземан непрекъснато възкликваше учудено, сипеше похвали и благодарности и постоянно прекъсваше разказа:

— О, не е възможно! Значи наистина не сънувам?

Наистина ли седим пред алпийската хижа и това момиче с румено, бодро лице е моята бледа, слабичка Клара?

Клара и Хайди не можеха да се нарадват, че грижливо обмислената изненада имаше такъв успех пред старата дама, и правеха всичко възможно, за да удължат щастливата сцена.

През това време господин Зеземан беше свършил работата си в далечния Париж и също бе подготвил изненада. Без да съобщи на майка си, една слънчева лятна сутрин той се качи във влака и замина за Базел. Оттам много рано на следващата сутрин потегли за Рагац. Искаше час по-скоро да види дъщеря си, с която бяха разделени през цялото лято.

Пристигна в Рагац само няколко часа, след като майка му тръгна за Дьорфли, откъдето щеше да продължи към пасището.

Новината, че госпожа Зеземан е предприела пътуване към Алпите, беше добре дошла за сина й. Той веднага нае кола и скоро пристигна в Майенфелд. Като разбра, че колата може да го отведе чак в Дьорфли, незабавно продължи пътя си. Предполагаше, че от селото до дома на Алпиеца Йохи ще върви пеша.

Господин Зеземан не се излъга. Продължителното изкачване по стръмната планинска пътека му се стори доста уморително. Вървеше вече много време, а все още не беше зърнал нито една хижа. При това знаеше, че на половината път трябва да се намира жилището на козарчето Петер. Колко пъти беше слушал от Хайди описанието на пътя, който води до нейния дом…

Навсякъде се виждаха следи от стъпките на хора. Понякога тесните пътечки се разклоняваха във всички посоки. Господин Зеземан се притесни да не е сбъркал пътя. Дали пък хижата на дядото не беше разположена от другата страна на пасището? Той се огледа с надеждата да види човек, когато да попита за пътя. Но наоколо цареше тишина. Надлъж и нашир не се виждаше жива душа. Само алпийският вятър фучеше високо над главата му, а в клоните на един самотен храст пееше невидима птичка. Господин Зеземан спря, за да си поеме дъх.

След минута на пътеката се появи едно момче. Козарчето Петер отиваше към селото с депешата в ръка. Момчето тичаше право надолу, без да се придържа към пътя. Щом го видя, господин Зеземан му махна с ръка да се приближи. Петер спря и плахо огледа чужденеца. Приближи се колебливо.

— Ела тук, момче! — окуражи го господин Зеземан. — Искам да те питам нещо. Това ли е пътят към хижата, където живее един старец с едно дете — Хайди? Сега при тях би трябвало да има и хора от Франкфурт…

Вместо отговор момчето извика. Уплашен до смърт, Петер хукна надолу по склона с такава бързина, че се претърколи като топка по стръмнината. Точно така се беше търкалял и инвалидният стол на Клара. Но този път, за щастие, Петер не се разтроши на парчета, както стана с нещастния стол.

Пострада единствено телеграмата. Вятърът я грабна и я подгони надолу по склона.

— Странно колко страхливо е това планинско момче — пророни смаяно господин Зеземан.

След като погледа още малко зрелищното търкаляне на Петер, той продължи пътя си нагоре.