Йоханна Спири - Хайди

Йохана Спири (1827–1901) е най-известната швейцарска писателка за деца. През 1880 г. тя публикува романа си „Хайди“, а година по-късно и неговото продължение — „Хайди и Клара“. Тези произведения й донасят световна слава, постоянно се превеждат и преиздават на десетки езици. Имат и няколко филмови адаптации.

От приветливото старо градче Майенфелд извежда пътека, която криволичи през зелени ливади с големи дървета и стига до подножието на планините, които, големи и строги, се взират от своите места към долината. Пътеката става все по-стръмна и скоро пътникът се изкачва на пасището, изпълнено с уханието на треви и планински билки, а после продължава право нагоре към Алпите.

По тази тясна планинска пътека, в едно слънчево юнско утро, се изкачваше едра, здрава на вид млада жена, повела за ръка малко дете, чието лице бе пламнало от силното слънце. Въпреки горещината момиченцето беше облечено така, сякаш бе люта зима. Малката бе най-много на пет години, но никой не би могъл да определи точно възрастта й, защото беше навлечена с две, ако не и с три роклички. На всичко отгоре бе увита цялата с червен вълнен шал, така че представляваше безформена фигура, обута в тежки, подковани с гвоздеи туристически обувки, и с мъка се изкачваше нагоре в планината. Двете бяха вървели почти час, преди да стигнат до Дьорфли, селце, разположено на половината път към върха. Тук, едва ли не от всяка къща — от прозорци, дворове и улички, им се обаждаха познати, защото младата жена беше пристигнала в родното си село. Но тя не се спря никъде, а пътьом отговаряше на поздравите и въпросите. Когато стигна до последната от разпръснатите къщурки, от вратата се чу весел женски глас:

— Почакай, Дете, ако си тръгнала нагоре, ще дойда с теб!

Дете спря. Детето побърза да пусне ръката й и седна на земята.

— Умори ли се, Хайди? — попита Дете.

— Не, само ми е горещо — отвърна то.

— Скоро ще стигнем. Потърпи още малко! Ако правиш по-големи крачки, след един час сме горе — окуражи я Дете.

От къщата излезе пълна, добродушна на вид жена и се присъедини към тях. Детето стана и тръгна след двете приятелки, които веднага поведоха оживен разговор за жителите на Дьорфли и хората от околните стопанства.

— Накъде си тръгнала с това дете? — попита жената. — Сигурно е момиченцето на сестра ти, дето почина.

— То е — отговори Дете. — Водя го при Йохи. Ще го оставя при него.

— Какво? Искаш да оставиш детето при Алпиеца Йохи? Ти да не си се побъркала, Дете! Старият веднага ще те отпрати!

— Няма! Той е дядо на това дете и трябва да направи нещо за него. Досега малката живееше при мен, но мога да ти кажа, Барбел, че заради нея няма да изпусна добрата работа, която си намерих. Време е и дядото да се погрижи за внучето си.

— Е, ако беше като другите хора, да — потвърди усърдно пълничката Барбел. — Но ти го познаваш, нали? Какво ще прави с такова малко дете? Пък и то няма да издържи при него! Къде ще почваш работа?

— Във Франкфурт — отговори гордо Дете. — Службата е чудесна. Господата бяха и миналото лято долу, в баните. Стаите им бяха на моя коридор и аз се грижех добре за тях. Още тогава ми предложиха да започна работа в дома им, но не можех да тръгна веднага заради договора, а сега са дошли пак и искат да ме вземат, и аз също искам, можеш да бъдеш сигурна.

— Не ми се иска да съм на мястото на детето! — провикна се Барбел и поклати глава. — Никой не знае какво прави старецът сам горе. С никого не поддържа връзка. По цяла година не стъпва в църква, а когато слезе в селото с дебелата си тояга, всички се отдръпват уплашено от пътя му. С тези дебели сиви вежди и рошава брада прилича на някой стар езичник.

— Дори и така да е — отвърна упорито Дете, — той е дядо на това дете и трябва да се погрижи за него. Надявам се, че няма да му стори нищо лошо, иначе той ще отговаря, не аз.

— Бих искала да зная — каза Барбел с любопитство, — какво тежи на съвестта на стария, че седи сам-самичък горе на пасището и не се среща с почти никого. Какви ли не работи се говорят за него, а ти сигурно знаеш нещо от сестра си, Дете?

— Разбира се, че знам, но не говоря. Кой знае какво ще стане, ако ме чуе!

Ала Барбел отдавна имаше голямо желание да узнае нещо повече за историята на Алпиеца Йохи. Местните хора избягваха да говорят за него, сякаш се страхуваха. Барбел отскоро се бе задомила в Дьорфли, преди това бе живяла долу, в Претигау, затова не познаваше добре миналото на хората от селцето и околностите. За разлика от нея Дете, с която бяха добри приятелки, беше родом от Дьорфли и бе живяла тук само допреди година. След смъртта на майка си бе слязла в баните Рагац и беше постъпила на служба като камериерка в големия хотел. Тази сутрин двете с детето бяха дошли от Рагац. До Майенфелд стигнаха с каручка, пълна със сено, карана от един познат на Дете. Барбел не искаше да изпусне чудесната възможност: