Йоханна Спири - Хайди

— И сега си дошла да оставиш детето при стария? Чудя ти се на ума, Дете.

В гласа на Барбел прозвуча упрек.

— Какво искаш да кажеш? — разсърди се Дете. — Аз свърших моята работа, пък и не мога да взема със себе си във Франкфурт едно петгодишно дете!

— Аз съм дотук — спря се младата жена. — Тръгнала съм при козарката. Тя ми преде вълна през зимата. Е, сбогом, Дете, и бъди щастлива!

Барбел влезе в малка алпийска хижа от тъмнокафяво дърво, разположена близо до пътеката, в защитена от вятъра падина. Слава богу, че беше построена на такова място, защото изглеждаше толкова западнала и порутена, че в нея беше опасно да се живее, когато фьонът задухаше с все сила над планините. В такива дни цялата хижа стенеше, вратите и прозорците тракаха, изгнилите греди трепереха и скърцаха. Ако беше някъде горе на открито, някой ден със сигурност вятърът щеше да я събори.

В тази хижа живееше козарчето Петер, единадесетгодишно момче, което всеки ден събираше козите в Дьорфли и ги извеждаше на паша по планинските склонове, покрити с ароматни треви. Когато започнеше да се смрачава, Петер и бързоногите животинки хукваха с весели подскоци обратно към селото и щом стигнеха първата къща, момчето изсвирваше пронизително с уста, за да го чуят всички и да дойдат да приберат козите си. Най-често идваха децата, защото не се бояха от кротките животни. През цялото лято това беше единственото време, когато Петер виждаше свои връстници; иначе си живееше само с козите. У дома го чакаха майка му и сляпата му баба, но тъй като сутрин излизаше много рано, а вечер се връщаше от селото чак след смрачаване, защото оставаше до късно да си играе с децата, Петер прекарваше вкъщи малко време. Виждаха го у дома само сутрин, докато изгълта набързо попарата от хляб и мляко, и вечер, докато хапне същото, преди да си легне. Баща му, когото навремето също наричаха козаря Петер, защото като момче беше изпълнявал същата служба, бе загинал, премазан от паднало дърво. Майка му се казваше Бригита, но всички й викаха „козарката“, а сляпата му баба беше позната на стари и млади просто като „бабата“.

Дете изчака малко, като се оглеждаше на всички страни, дали децата и козите няма да се появят отнякъде, но като не ги видя, се изкачи по-нагоре, откъдето се откриваше хубава гледка чак до долината и отново нетърпеливо се огледа наоколо. Двете деца се бяха отдалечили доста, защото Петер търсеше места, където растяха подходящи за козите храсти и треви; това бяха обичайните му сутрешни обиколки със стадото. В началото момиченцето се катереше с мъка след новия си приятел като се задъхваше от горещината и тежките си, неудобни дрехи. Без да се оплаква, то следваше Петер, който подскачаше весело по камъните с боси нозе, облечен само с къси панталони и ризка.

Изведнъж Хайди спря, седна на земята и набързо събу обувките и чорапите си. После скочи на крака, развърза дебелия червен шал, откопча рокличката си, изхлузи я през глава и без бавене се зае с втората, защото леля Дете й беше облякла празничната рокличка над всекидневната, за да не носи нищо по пътя. След миг старата рокличка тупна върху новата и детето остана само по лека долна ризка с къси ръкави. То се засмя и доволно размаха голите си ръчички. След това подреди внимателно дрешките си на купчинка и заскача щастливо след Петер като една от бързоногите му козички. Петер не беше обърнал внимание какво прави малката, но се засмя, когато я видя в новата й премяна. Почувствало се най-после свободно и леко, момиченцето поведе разговор. Петер трябваше да отговори на цял куп въпроси, защото малката искаше да знае колко кози има в стадото, къде ходят и какво правят. Така децата най-после излязоха на височината край хижата и се появиха пред очите на леля Дете, която, щом ги зърна, веднага се развика:

— Хайди, какво си направила! Как изглеждаш само! Къде са ти рокличките? Къде ти е шалът? И обувките, които ти купих специално за планината, и чорапите, които ти оплетох! Къде си ги захвърлила?

Детето спокойно показа с пръстчето си надолу:

— Там!

Младата жена погледна в посочената посока. На тревата действително имаше купчинка, върху което се червенееше нещо — вероятно шалът.

— Ах ти, немирнице! — провикна се ядосано лелята. — Как ти хрумна тая глупост? Защо си съблече дрехите?

— Не ми трябват — отговори детето, което изобщо не изпитваше разкаяние.

— Колко си глупава, Хайди! — вайкаше се Дете. — Кой ще слезе сега да ги вземе? Дотам има най-малко половин час! Петер, я изтичай долу и ги донеси! Побързай, момче, не стой там и не ме зяпай така глупаво, като че ли си пуснал корени!