Йоханна Спири - Хайди

— Само от теб мога да науча истината, Дете, защото знаеш какво се е случило в действителност. Хората говорят какво ли не, но ти ще ми обясниш най-добре какво е станало със стария, та всички се страхуват от него, а той е намразил целия човешки род.

— Не знам дали винаги е бил такъв. Аз съм на двадесет и шест години, а той сигурно е минал седемдесетте. Не зная какъв е бил като млад! Ако съм сигурна, че каквото ти кажа няма да се разчуе из цялото село, ще ти разправя нещичко за него.

— Ама че си и ти, Дете! Какви ги говориш? — отвърна обидено Барбел. — Хората от Претигау не са клюкари, а аз знам да си държа езика зад зъбите, когато е нужно. Хайде, разправи ми, няма да съжаляваш!

— Е, добре, но ти си дръж на думата! — предупреди я Дете.

Тя се огледа да не би детето да е наблизо и да чуе какво си говорят, но момиченцето го нямаше. Сигурно доста отдавна не следваше двете жени, но, увлечени в разговора си, те изобщо не бяха забелязали кога е изостанало. Дете спря и се огледа. Пътеката правеше няколко извивки и все пак от височината, на която бяха стигнали, можеше да се види чак до селцето. Хайди я нямаше.

— Ето я! — извика Барбел. — Погледни ей там! — каза Барбел като посочи с пръст доста настрани от пътеката. — Катери се по склона с козарчето Петер и козите му. Защо ли момчето е излязло днес толкова късно? Нищо, така е дори по-добре. Той ще се грижи за малката, а ти ще ми разправиш за стария.

— Петер няма да е особено затруднен — отбеляза доволно Дете. — За петте си години малката хич не е глупава. Отдавна съм забелязала, че си отваря очите и всичко разбира. Старият няма да има грижи с нея. Пък и той няма много работа, нали сега му останаха само двете кози и колибата.

— Нима някога е имал повече? — попита любопитно Барбел.

— Той ли? Да, разбира се, че е имал повече — отговори възбудено Дете. — Едно от най-хубавите стопанства в Домлешг е принадлежало на баща му. Бил е първороден син, имал е само един брат, тих и работлив младеж. Йохи обаче не искал да работи нищо, държал се като господар, кръстосвал околността и дружал само с лоши хора, които никой не познавал. Проиграл на комар и пропил целия имот. Когато научили за това, майка му и баща му умрели скоро един след друг от мъка. Брат му, който също останал без нищичко, тръгнал накъдето му видят очите и никой не знае какво е станало с него. А самият Йохи, когато не му останало нищо друго, освен лошото име, също изчезнал. Отначало никой не знаел къде се е запилял, после се чуло, че станал войник и служел в Неапол. Минали дванайсет или петнайсет години и един ден, най-неочаквано, Йохи се появил в Домлешг с едно невръстно момче, което искал да подслони при роднините си. Всички врати обаче се затворили пред него. Никой не искал да има нещо общо с такъв човек. Това го ядосало дотолкова, че се заклел никога вече да не стъпи в Домлешг. Така дошъл в Дьорфли и заживял сам с момчето. За майката не се знае нищо, сигурно е починала скоро след раждането. Йохи имал малко спестени пари и дал момчето си на занаят. Тобиас изучи дърводелството и стана порядъчен човек, всички хора в Дьорфли го харесваха. Само че не се доверяваха на баща му. Говореше се, че е дезертирал от Неапол, защото лошо му се пишело — претрепал някого, и то не на война, нали разбираш, а при сбиване. Ние с него сме роднини, тъй като моята и неговата баба са сестри. Откакто заживя сам на пасището, започнаха да го наричат Алпиеца Йохи.

— Какво стана с Тобиас? — попита възбудено Барбел.

— Чакай малко, ще ти кажа и това, не може всичко наведнъж — намръщи се Дете. — Значи, Тобиас работеше долу в Мелс, а когато се изучи, се прибра у дома си в Дьорфли и взе сестра ми за жена, нали знаеш, Аделхайд, те отдавна се харесваха, а като се ожениха, заживяха много добре заедно. Но това не трая дълго. Само след две години, когато Тобиас помагал при строежа на къща, една греда паднала върху него и го оставила на място. А като го донесоха такъв обезобразен вкъщи, Аделхайд толкова се уплаши, че получи ужасна треска и не можа да се оправи. И без това не беше много силна и често боледуваше. Пък и я нападаха някакви особени състояния, та човек не знаеше сънува ли или е будна. Само няколко седмици след смъртта на Тобиас погребахме и Аделхайд. И тогава всички хора нашир и надлъж заговориха за клетата съдба на младите; кой тихо, кой по-високо разправяше, че това е заслуженото наказание за безбожния живот на Йохи, казаха го и на самия него. Дори господин свещеникът се опита да го убеди, че е дошло време да се разкае; Йохи обаче стана още по-мрачен и упорит и съвсем спря да говори с хората, пък и те отдавна го избягваха. По едно време се чу, че Йохи се е качил на пасището и изобщо е престанал да слиза в селото. Оттогава е там и живее във вражда с Бога и хората. Мама и аз взехме малкото дете на Аделхайд, тогава то беше само на годинка. А когато миналото лято мама умря и аз слязох да печеля хляба си в баните Рагац, взех малката със себе си и я дадох на старата Урсел горе в Пфеферсдорф да я гледа. Останах и през зимата в хотела, имаше достатъчно работа, нали мога да шия и да кърпя; а рано напролет отново пристигнаха господата от Франкфурт, дето ги обслужвах миналата година и предложиха да ме вземат с тях. Тръгваме още вдругиден и трябва да знаеш, службата е много добра.