Йоханна Спири - Хайди

— И без това съм закъснял — отговори бавно Петер и не се помръдна от мястото си. С ръце в джобовете беше изслушал ужасното избухване на лелята.

— Не бързаш за никъде — извика сърдито Дете. — Ела тук, ще ти дам нещо хубаво. — И тя му показа едно лъскаво петаче, което заслепи очите му.

Петер хукна напряко по склона като правеше огромни скокове, за кратко време стигна до захвърлените дрехи, стегна ги в здрав вързоп и така бързо се върна, че Дете се видя принудена да го похвали и да му даде спечеленото петаче. Петер го мушна веднага в джоба си и на лицето му грейна широка усмивка. Не му се случваше често да се сдобие с такова богатство.

— Би могъл да отнесеш дрехите до колибата на чичо Йохи, и без това пътят ти е оттам — каза му Дете и се закатери по стръмния склон, който започваше веднага след колибата на козарката.

Петер се съгласи на драго сърце. Момчето взе в едната ръка вързопа дрехи, в другата пастирската гега и тръгна след Дете. Хайди и козите тичаха и подскачаха весело покрай него. След около час шествието стигна в подножието на планината, където на едно възвишение беше построена хижата на Алпиеца Йохи, изложена на всички планински ветрове, но и цял ден огряна от слънцето. От това място цялата долина се виждаше като на длан. Зад хижата растяха три стари ели с гъсти, дълги, никога неподрязвани клони. Още по-назад планината се издигаше стръмно нагоре, минаваше през красиви, осеяни с пъстри цветя поляни и завършваше с високи сиви скали, голи и самотни.

Старият Йохи си беше направил пейка пред къщата и сега, с лула в устата, положил ръце върху коленете си, спокойно наблюдаваше децата, козите и Дете, които се катереха по стръмния склон. Младата жена беше изостанала далеч зад децата и животните. Хайди стигна първа; тя отиде право при стареца, подаде му ръка и рече:

— Добър вечер, дядо!

— Ха! Какво значи това? — отвърна рязко Йохи и измери детето с дълъг, изучаващ поглед изпод рунтавите си вежди.

Хайди също разглеждаше дядото, защото с дългата си брада и гъсти сиви вежди, сраснали се в средата, представляваше изключително интересна гледка. Междувременно Дете също бе успяла да изкачи склона и сега застана до Петер, който мълчаливо чакаше да види какво ще се случи.

— Желая ви добър ден, чичо — проговори най-после Дете и пристъпи напред. — Водя ви детето на Тобиас и Аделхайд. Сигурно не го познахте, защото беше само на една годинка, когато го видяхте за последен път.

— Така, и какво ще търси детето при мен? — попита кратко старецът. — А ти — обърна се той към Петер, — ти можеш да тръгваш с козите, и без това си закъснял! И не забравяй да вземеш и моите!

Петер се разбърза и подкара стадото, уплашен от погледа на Йохи.

— Детето трябва да остане при вас, чичо — отговори Дете. — Смятам, че свърших достатъчно. Гледах го цели четири години и сега е ваш ред да се погрижите за него.

— Така значи — промърмори мъжът и хвърли остър поглед към новодошлата. — Ами ако малката почне да реве за теб и да хленчи, както постъпват всички глупави дечица? Какво ще я правя тогава?

— То си е ваша работа — отвърна му сърдито Дете. — Искам само да ви кажа, че и на мен нямаше кой да ми обясни как се гледа толкова малко дете. Беше само на годинка, когато остана на ръцете ми, а и имах достатъчно работа около болната си майка. Сега обаче е време да почна да печеля, а вие сте единственият роднина на детето. Ако не го искате, постъпете с него както решите, но ще си носите отговорността, ако му се случи нещо. Сигурна съм, че не желаете и този грях да тежи на съвестта ви.

В раздразнението си Дете каза повече, отколкото трябваше. При последните й думи Йохи се изправи и я изгледа така, че тя отстъпи няколко крачки назад. Но старецът само простря ръка и проговори заповеднически:

— Върви си там, откъдето си дошла, и да не си стъпила повече тук!

Дете не чака да й се повтори.

— Е, тогава сбогом! Сбогом, Хайди! — рече тихо Дете, обърна се и хукна като подгонена надолу по склона.

Бе така развълнувана, че не спря, дори когато стигна селцето. Жителите на Дьорфли останаха много учудени като видяха, че Хайди я няма; хората познаваха Дете и знаеха чие е момиченцето и какво е станало с родителите му.

— Къде е детето? — питаха от всички врати и прозорци. — Къде остави малката, Дете?

— Горе, при Алпиеца Йохи — отговаряше недоволно тя. — Да, при Йохи го оставих. Нали чухте!

Ядът й се усилваше с всяка изминала минута, защото жените не преставаха да я укоряват: