Йоханна Спири - Хайди

Хайди задърпа с все сила чувала, за да го разстели, но малките ръце не можеха да се справят с трудната работа. Дядото й помогна и когато двамата заедно постлаха завивката върху леглото, всичко стана толкова хубаво и удобно, че Хайди застана пред новото си креватче и каза възхитено:

— Това е великолепна завивка и цялото легло е хубаво! Иска ми се да е вече нощ и да мога да си легна.

— Смятам, че е най-добре първо да похапнем — отвърна дядото. — Ти какво ще кажеш?

Покрай грижите около леглото Хайди беше забравила всичко друго, ала сега изведнъж усети колко е гладна. Цял ден не бе хапвала нищо, освен рано сутринта парче хляб и чашка рядко кафе, а след това беше изминала целия този дълъг път. Така че тя се съгласи с радост:

— Да, добре е да похапнем.

— Е, щом сме на едно мнение, слез долу! — рече дядото и тръгна след детето.

Щом слязоха, той отиде при огнището, откачи големия котел, който висеше на веригата, и закачи малкия. После разпали огъня. Щом млякото в котлето завря, старецът поднесе към огъня голямо парче сирене, набучено на дълга желязна вилица. Завъртя го на всички страни, докато доби златистожълт цвят. Хайди го наблюдаваше, след малко й хрумна нещо, изтича към долапа, после към масата и направи това няколко пъти. Когато дядото донесе на масата гърненце с мляко и печеното сирене, там вече беше поставен кръглият хляб, две чинии и два ножа. Хайди беше забелязала приборите в долапа и знаеше, че всички те са необходими при хранене.

— Е, много хубаво, че си се сетила сама — рече дядото и постави сиренето върху хляба. — Но ни липсва още нещо.

Хайди видя сладката пара, която се издигаше над гърненцето, и бързо хукна към шкафа. Там обаче имаше една-единствена купичка. Ала детето не се смути, защото най-отзад стояха две чаши. Хайди се върна само след миг и постави на масата купичката и една чаша.

— Хубаво си се сетила — каза дядото, — само че къде ще седнеш?

На единствения стол седеше самият той. Хайди се стрелна към огнището, донесе трикракото столче и се настани върху него.

— Е, сега имаш столче, но си много ниско — каза дядото. — От моя стол пак няма да стигаш масата, но все ще измислим нещо. Я ела тук! — Той стана, напълни купичката с мляко, сложи я на стола и го придърпа близо до трикракото столче, така че Хайди се сдоби с истинска маса. Дядото отряза голяма филия хляб, сложи върху нея парче препечено сирене и рече: — А сега яж!

Самият той приседна на края на масата и започна да обядва.

Хайди посегна към купичката и започна жадно да пие.

— Харесва ли ти млякото? — попита дядото.

— Никога не съм пила толкова хубаво мляко — отговори Хайди.

— Тогава ще ти сипя още. — И дядото напълни купичката й догоре.

Детето захапа весело хляба си, намазан с мекото като масло сирене, което беше много вкусно. От време на време отпиваше от млякото и изглеждаше доволно и щастливо. Когато се нахраниха, дядото отиде в кошарата, където го чакаше много работа. Хайди наблюдаваше с внимание как първо помете, после нахвърля прясно сено, за да легнат козичките. После отиде в бараката, отряза четири достатъчно дълги колчета, изряза една дъска и проби дупки в нея, а след това пъхна в дупките кръглите колчета и ги закрепи здраво: ето че се получи стол, същият като неговия, само че много по-висок. Хайди гледаше смаяна произведението на дядо си.

— Какво е това, Хайди? — попита Йохи.

— Това е стол за мене, затова е толкова висок, и колко бързо го направи — отвърна възхитеното дете.

— Умно е и бързо схваща — промърмори на себе си дядото. После взе чука, пироните и се зае да отстранява малките повреди по дома си.

Хайди го следваше по петите. Всичко, което правеше дядото й се струваше много интересно.

Така дойде вечерта. Старите ели зашумяха, силен порив на вятъра забуча в мощните корони. Този звук сладостно докосна сърцето на Хайди. Тя се развесели и заподскача под елите. Дядото стоеше на прага и наблюдаваше играещото дете. След малко се чу остро изсвирване. От планината се спускаше цяло стадо кози, а посред него вървеше козарчето Петер. Хайди нададе радостен вик и се стрелна, за да поздрави приятелите си от сутринта. Щом стадото стигна до хижата, две красиви, стройни козички, една бяла и една кафява, спряха мирно пред дядото и започнаха да ближат ръцете му, защото той всяка вечер им даваше по малко сол за добре дошли.

Петер продължи с останалите кози.

Хайди милваше нежно ту едната, ту другата козичка.

— Наши ли са, дядо? И двете ли са наши? В кошарата ли ще влязат? Завинаги ли ще останат при нас? — Хайди задаваше въпросите един след друг и дядото едва смогваше да вмъкне своето: „Да, да!“ между тях. Когато козичките излизаха солта, старецът рече: