Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Колко хубаво! Колко хубаво! Сега всеки ден ще излизаме на пасището и ще обикаляме, където си искаме — повтаряше въодушевено Хайди. — От днес нататък ще ходиш сама, няма вече да те бутат в стола и ще си съвсем здрава. О, това е най-доброто, което можеше да се случи!

За Клара нямаше по-голямо щастие на света от това да бъде здрава и да ходи сама като всички останали хора, вместо да прекарва дълги, тъжни дни в болничното си кресло.

Скоро стигнаха до полянката с цветята. Златните алпийски розички ги поздравиха отдалече. Но Клара хареса повече сините камбанки, блеснали под яркото обедно слънце.

— Не можем ли да поседнем тук? — попита тя.

И Хайди се бе уморила.

Децата се отпуснаха върху топлата трева. Лекият вятър се носеше над стръмните скали и шумолеше приспивно в храстите. Така минаха няколко часа. Слънцето отдавна беше превалило обед, когато делегация изнервени кози закрачи решително към полянката с цветята.

Това не беше обичайното им пасище. Никога не ги водеха там, защото козите не обичаха да пасат сред цветята. Но сега бяха дошли с определена цел. Водеше ги пъргавият Бодливко. Трябваше да намерят водачите си, които така внезапно ги бяха изоставили и се криеха непозволено дълго време. Като забеляза трите деца сред цветята, Бодливко изврещя доволно. Останалите козички го последваха и се втурнаха напред. Петер се събуди, но трябваше много пъти да разтърка очи, докато осъзнае къде се намира. Тъкмо беше сънувал, че инвалидният стол е отново цял и невредим, и как с красивата си червена дамаска стои пред хижата, а металните му части блестят на слънцето. Страхът да не го разкрият се върна отново в сърцето му. Макар че Хайди му обеща „да не прави нищо“, той започна да се бои, че вината му все пак ще излезе на бял свят. Затова прояви повече послушание от друг път. Изпълни всички нареждания на Хайди и помогна да отведат Клара обратно на полянката, където обикновено отсядаха.

Когато болното момиче се настани отново върху меките кърпи, Хайди изтича да донесе торбичката с храната. Тя беше видяла колко много неща дядо й сложи сутринта и още тогава се зарадва, че Петер ще може да се нахрани както подобава. Хайди извади всичко, каквото имаше в торбичката, и го разпредели на три равни порции. Храната изглеждаше толкова вкусна, че момиченцето си каза доволно:

— После ще дадем на Петер и онова, което не можем да изядем.

Тя отнесе на всеки определената му порция, взе своята и приседна до Клара. След напрегнатите преживявания обедът им се услади много.

Стана точно така, както Хайди беше предвидила: след като двете момичета се нахраниха, остана толкова много ядене, че Петер получи още една порция. Той изяде упорито всичко, каквото му дадоха, накрая обра и трохите, но не почувства обичайното доволство, каквото изпитваше след богат обяд, защото стомахът му се беше свил на буца. Нещо го гризеше отвътре, душеше го и му пречеше да преглъща.

Децата обядваха толкова късно, че много скоро се появи Алпиецът Йохи. Хайди се хвърли зарадвана към него. Трябваше тя първа да му каже какво се беше случило. Беше толкова възбудена от радостното събитие, че едва намираше думи да го опише на дядо си. Той обаче разбра веднага. Лицето му грейна. Ускори крачка и когато стигна до Клара, попита с весела усмивка:

— Е, осмелихме ли се най-после? Това се казва добра новина!

После изправи Клара на крака, улови я здраво с лявата си ръка и й предложи да се опре на десницата му. Без да се плаши от нищо, усещайки дядото като каменна стена зад гърба си, Клара закрачи уверено напред, много по-сигурна от първия път.

Хайди подскачаше наоколо и надаваше ликуващи викове. По едно време дядото спря, вдигна Клара на ръце и рече:

— Не бива да прекаляваме. За днес стига, пък и вече е време за връщане.

Той знаеше много добре, че момичето днес е преживяло достатъчно голямо напрежение и има голяма нужда от почивка.

Когато късно вечерта Петер потегли с козичките си към Дьорфли, той видя край селото голяма група хора, които се блъскаха и бутаха, за да видят по-добре нещо, което лежеше пред тях. Разбира се, Петер също трябваше да разбере какво се е случило; той си проби път с лакти и бързо се промуши между зяпачите.

Ето какво видя.

На тревата лежеше средната част на инвалидния стол, а отпраната облегалка висеше на една дъска. Само червената тапицерия и блестящите пирони напомняха за някогашното великолепие и съвършенство на стола.

— Бях тук, когато го отнесоха горе — разказваше пекарят, който стоеше точно до Петер. — Сигурно струва поне петстотин франка, готов съм да се обзаложа, на каквото искате. Много ми е чудно как е тръгнал надолу.