Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Щом сме решили да се изкачим на пасището, точно това и ще направим — отговори твърдо дядото. — После ще видим с какво да заменим стола.

Децата радостно извикаха.

Дядото се върна в хижата, извади няколко дебели кърпи, нареди ги на слънчевата полянка и сложи Клара да седне. После издои Белка и донесе на децата по една пълна купичка мляко. Козичките вече врещяха нетърпеливо.

— Защо ли се бави козарчето? — зачуди се Йохи и се заслуша да чуе подсвиркванията на Петер.

Децата закусиха. Дядото вдигна Клара на ръце, взе кърпите и повика козичките.

— Тръгваме! — обяви тържествено той. — Белка и Галка ще дойдат с нас.

Това беше добре дошло за Хайди. Тя застана между двете козички и тръгна след дядо си. Белка и Галка се разлудяха от радост, че след толкова дълго време отново излизат на разходка с Хайди.

Стигнаха на пасището. По полянките пасяха кози, а на един склон се беше проснал Петер и дремеше.

— Ще те науча аз тебе, поспаланко, защо си минал покрай нас, без да се обадиш? — извика му Йохи.

Като чу познатия глас козарчето скочи като ужилено.

— Още не бяхте станали — плахо каза Петер.

— Видя ли някъде стола на Клара? — продължи с въпросите си Йохи.

— Какъв стол? — отвърна мрачно Петер.

Йохи не каза нищо. Наведе се, разстла донесените кърпи върху топлата земя и постави Клара върху тях. Попита я дали й е удобно така.

— Чувствам се дори по-добре, отколкото в стола — отговори с благодарност момичето. — Толкова е приятно да се седи на земята. Божичко, Хайди, колко е красиво! — извика тя.

Дядото се приготви за връщане. Каза на децата да се забавляват добре, а когато стане време, Хайди да извади обяда от торбичката. Петер да им издои мляко, но Хайди да му напомни млякото да е от Белка. Надвечер ще дойде да ги вземе. Сега обаче трябва да слезе към селото, за да разбере какво е станало с изчезналия стол.

По тъмносиньото небе не се виждаше нито едно облаче. Грамадната снежна пряспа отсреща блестеше като посипана с хиляди сребърни звезди. Сивите скали зад нея стояха като стражи по местата си. Орелът се рееше някъде високо в синевата. Планинският вятър бръснеше голите върхове и довяваше хладина над слънчевото плато. Децата се чувстваха прекрасно. От време на време някоя козичка идваше при тях и си изпросваше милувки. Най-често идваше плахата Снежка и мушваше главицата си в скута на Хайди. И може би нямаше да се отдръпне, ако някоя от другарките й не я избутваше след малко. Най-после и Клара имаше възможност да се сближи с козичките и да ги опознае така добре, че никога вече да не им бърка имената, защото всяка от тях имаше своя собствена физиономия и свой нрав.

Животните скоро станаха по-доверчиви към Клара, започнаха да се приближават до нея и да потъркват глави в рамото й. Това бе знак за близко познанство и привързаност.

Така минаха няколко часа. По едно време Хайди се сети, че би могла да отиде до мястото, където цъфтяха най-много цветя. Искаше да види дали всички са се разтворили и дали са също толкова красиви, колкото миналата година. Искаше й се да заведе и Клара там, но това можеше да стане само с помощта на дядото, а той щеше да дойде едва надвечер. Тогава цветенцата вече щяха да са затворили чашките си.

— Нали няма да ми се разсърдиш, Клара? — попита колебливо момиченцето. — Набързо ще изтичам да видя цветята, а ти ще останеш за малко сама. Не, почакай! — извика тя, защото й беше дошла на ум една чудесна мисъл. Скочи на крака, накъса набързо няколко особено ароматни тревички и подмами с тях малката Снежка, която веднага дотича. — Ето, така ще имаш компания — засмя се тя.

Хайди хукна към полянката, а Клара започна да къса листенце след листенце и да ги дава на Снежка. Скоро козичката стана толкова доверчива, че се сгуши до новата си приятелка и бързо започна да яде листата от ръката й. Клара се чувстваше чудесно. Никога досега не беше седяла сама на върха на планината, в компанията на една доверчива козичка, която се радваше на покровителството й. В главата й се въртяха все нови мисли, необичайни за нея. Най-силно беше непознатото желание да стане и да изтича по меката трева, да стори нещо, с което да зарадва хората около себе си така, както сега се радваше малката Снежка. Ново щастие прониза сърцето й, щастие, което идваше от мисълта, че всичко, което знаеше и познаваше досега, може да стане много по-различно, много по-хубаво. Обзе я такава възбуда, че изведнъж протегна ръце, притисна до себе си козичката и прошепна в ухото й: