Йоханна Спири - Хайди и Клара

Така премина и следващият ден, и по-следващият. На третия ден децата преживяха невероятна изненада. Рано сутринта по пътеката се изкачиха двама едри носачи. Всеки носеше на гърба си по едно високо легло с всичките му принадлежности — бели дюшеци, завивки и възглавници — чисто нови и блестящи. Мъжете носеха и писмо от старата госпожа. В него пишеше, че леглата са за Хайди и Клара, че е дошло време да раздигнат сламениците и че отсега нататък Хайди трябва да спи в свое собствено легло, както е редно. През зимата едното легло би могло да се свали в Дьорфли, другото обаче трябвало да си остане в колибата. На него щяла да спи Клара, когато пак дойде на гости. По-нататък старата дама хвалеше децата за усърдието им и ги окуражаваше да продължат с писмата, за да може и тя да се радва заедно с тях на преживяванията им.

Дядото се качи на тавана, развали сламената постеля и събра завивките. После с помощта на двамата носачи постави новите легла, като ги нагласи така, че децата да могат да виждат небето и звездите през кръглото прозорче. Той знаеше, че и двете се радват много на нощното сияние и на първите утринни лъчи.

През това време старата дама си почиваше долу в баните Рагац и се радваше много на радостните вести, които всеки ден пристигаха от Алпите. Клара се чувстваше добре на новото място. Възхищението й от красивата планина се засилваше от ден на ден. В писмата си тя описваше с най-силни думи добротата и грижите на дядото и веселите хрумвания на приятелката си. С Хайди, тя се забавляваше много повече, отколкото във Франкфурт. Всяка сутрин, когато се събудеше, първата й мисъл беше: „Благодаря на Бога, че още съм на пасището!“.

Старата госпожа получаваше всеки ден обещаното писмо и много му се радваше. Като разбра, че горе всичко е наред, тя отложи с още малко пътуването си до пасището, защото ездата в планината бе доста уморителна.

Алпиецът Йохи се грижеше за гостенката си с голяма обич. Не минаваше ден, без да измисли нещо ново, за да подобри здравето й. Всеки следобед той се изкачваше високо в планината, стигаше до най-стръмните скали и донасяше по една торбичка, която отдалече ухаеше сладко на карамфил и мащерка. Вечер, когато минаваха покрай обора, всички козички започваха да врещят и да подскачат, защото добре познаваха този мирис и много им се искаше да вкусят от ароматните треви. Но Йохи беше хубаво затворил вратата. Не можеше да позволи цялото стадо да изхрупа донесените отвисоко треви. Те бяха предназначени само за Белка, за да стане млякото й още по-гъсто и силно. Скоро се разбра, че изключителните грижи се отразяват много добре на снежнобялата козичка. Тя започна все по-високо да вдига глава, а в очите й се мяркаха огнени искри.

Така започна и третата седмица, откакто Клара живееше на пасището. Вече от няколко дни, докато я носеше сутрин към стола й, дядото я подканяше:

— Не иска ли детето ми да направи няколко крачки само?

Клара всеки път си даваше кураж и стъпваше на земята, но веднага изохкваше:

— О, толкова ме боли! — и се вкопчваше здраво за дядото.

Той леко я подкрепяше и я оставяше да направи сама още няколко стъпки.

Обитателите на алпийското пасище отдавна не бяха преживявали толкова прекрасно лято. Всеки ден слънцето се изкачваше високо в безоблачното небе, цветята отваряха широко чашките си и поемаха топлите лъчи. Уханието им се разнасяше надалече. Когато дойдеше вечерта, залязващото слънце оцветяваше назъбените върхове на скалите в пурпур и розово, а снежните преспи сякаш горяха.

Хайди всеки ден казваше на приятелката си колко по-прекрасен може да бъде алпийският залез, ако се види само горе, на платото. Тя възторжено описваше онова място на склона, където обичаше да седи — във високата трева, заобиколена от блестящи златни рози и сини камбанки, а отсреща — цяла полянка малки кафяви теменужки, които ухаеха така силно, че не й се тръгваше.

Един ден Хайди за пореден път въодушевено описваше отрупаното с цветя плато, залеза на слънцето и позлатените скали. Изведнъж скочи и се втурна към дядо си, който майстореше нещо в бараката.

— О, дядо! — провикна се отдалече тя. — Ще ни заведеш ли утре на платото? Сега там горе е най-хубаво!

— Обещах ви и ще го направя — отговори дядото. — Но само искам гостенката ни тази вечер да постои малко изправена на собствените си крачета.

Щастлива, Хайди се върна при Клара, за да й съобщи радостната вест. Приятелката й веднага обеща, че ще стои на краката си, колкото поиска дядото, само и само утре да може да види платото. Хайди не можеше да се удържи на едно място от радост, затова се втурна към Петер, който вече слизаше с козите си по пътеката, и се провикна насреща му: