Йоханна Спири - Хайди и Клара

Петер беше свикнал да се подчинява на думите на Йохи. Побърза да събере стадото си. Но ясно се виждаше, че и нещо друго занимава мислите му, защото непрестанно обръщаше назад глава и въртеше очи. Козичките го последваха и повлякоха след себе си Хайди. Това беше добре дошло за Петер.

— Ела с нас! — извика той и размаха тоягата си. — Трябва да дойдеш с нас! Белка ще се катери по скалите.

— Знаеш, че не мога — отвърна Хайди. — И още доста дни няма да идвам, защото Клара е тук и трябва да остана с нея. Но някой път ще се качим всички заедно, дядо ни обеща.

Хайди успя да се измъкне от обкръжилите я козички и се върна при Клара. Петер стисна здраво юмруци и направи толкова заплашителен жест към инвалидния стол, че козичките се разбягаха стреснати. Без да каже нито дума, козарчето хукна като подгонено нагоре по склона и не спря, докато не изгуби от очи хижата и момичетата. Беше го страх, че Йохи може да е забелязал жеста му.

Клара и Хайди искаха да правят толкова много неща през деня, че изобщо не знаеха откъде да започнат. Хайди предложи първо да напишат писмо до старата госпожа Зеземан. Бяха й обещали твърдо да пишат всеки ден по едно писмо. Така тя щеше да узнае навреме дали на пасището имат нужда от нея и да пристигне веднага, ако се наложи.

— Трябва ли да влизаме вътре в хижата, за да пишем? — попита Клара, която беше съгласна да започнат с писмото, но предпочиташе да си остане навън.

Хайди веднага се сети как да си помогнат. Тя се втурна в стаичката и скоро се върна, натоварена с всичките си учебници, тетрадки и с ниското трикрако столче. Сложи читанката и една тетрадка в скута на Клара, за да може приятелката й да пише удобно, и седна на пейката до нея. Двете започнаха да съчиняват писмото до старата дама. Надпреварваха се да описват преживяванията си. След всяко изречение обаче Клара оставяше за малко молива и се оглеждаше. В бистрия въздух танцуваха весели малки мушички, а обляната от слънце земя мълчеше притихнала. Далечните скални върхове гледаха строго. Просторната долина си почиваше. Само от време на време веселите подвиквания на някое овчарче нарушаваха тишината и планинското ехо монотонно ги повтаряше.

Утрото мина, без децата да усетят скука. Дядото се появи с димяща купа. Обедът пак щеше да бъде навън. Йохи имаше намерение да оставя болната Клара на чист въздух толкова дълго, колкото е възможно. Хайди бързо нареди масата и двете деца се нахвърлиха върху храната с невиждан апетит. После Хайди подкара стола към елите и двете прекараха следобеда под сянката им. Те си разказваха за всичко, което бяха преживели, след като Хайди напусна Франкфурт. Макар че в голямата къща не се бе случило нищо особено, Клара разказа на приятелката си много интересни неща за обитателите на дома Зеземан, които Хайди познаваше толкова добре.

Децата седяха дълго време под старите ели, но разговорът им не спираше нито за миг. Птиците по клоните пееха все по-силно. Зарадвани от веселото бъбрене на децата, те решиха да вземат участие в него. Времето отлетя незабелязано, дойде вечерта. Със здрача се появи и Петер, намръщен и мълчалив.

— Лека нощ, Петер! — извика му Хайди. Тя видя, че приятелят й няма намерение да спира при тях.

— Лека нощ, Петер! — присъедини се към нея и Клара.

Петер обаче не отговори на поздрава, само изсумтя и подгони козите по склона.

Клара видя как дядото поведе Белка към обора, за да я издои. И изведнъж усети такава жажда за сладкото, ароматно мляко, че едва дочака да й донесат купичката. Просто не беше за вярване, че има такъв апетит.

— Това е невероятно, Хайди — засмя се Клара. — Откакто се помня, ядях само защото ми нареждаха. Всичко, което ми даваха, имаше вкус на рибено масло. А сега седя тук и чакам с нетърпение дядо да дойде с млякото.

— Да, знам как се чувстваш — отговори с разбиране Хайди, която помнеше дните във Франкфурт, когато хапките засядаха в гърлото й. Клара обаче не разбираше какво става с нея. Тя не беше живяла нито един ден сред природата, да не говорим пък за този чист, живителен планински въздух, от който се огладнява толкова бързо.

Когато дядото се появи с двете купички, Клара му благодари набързо, надигна своята и жадно я изпи до дъно. Този път свърши дори преди Хайди.

— Може ли още малко? — попита срамежливо тя и протегна купичката към дядото.

Той кимна одобрително, взе двете купички и се върна в хижата. Когато излезе, всяка купичка си имаше похлупаче.

Следобед дядото беше прекосил зелената гора отсреща на склона и бе отишъл в мандрата, където правеха сладко алпийско масло. Оттам донесе цяла торба с разни хубави неща. Сега беше отрязал две големи филии хляб и ги бе намазал с дебел слой масло. Това беше вечерята на децата. Без да се бавят, двете се нахвърлиха върху апетитния хляб. Дядото спря, за да ги погледа. Отдавна не беше виждал толкова приятна гледка. След вечеря децата се качиха в плевнята. Клара погледна звездите. Изведнъж с нея се случи онова, което се случваше всяка вечер с Хайди: очите й се затвориха от само себе си. Тази нощ сънят й беше толкова здрав и дълбок, както никога досега.