Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Петер, Петер! Утре ще дойдем с теб и ще останем целия ден!

Вместо отговор, Петер изръмжа като разсърдена мечка и яростно замахна с тоягата към невинния Бодливко, който тропкаше до него. Козлето усети навреме замахването, прескочи светкавично послушната Снежка и ударът изсвистя във въздуха.

Изпълнени с радостно очакване, децата не можеха да си намерят място в меките си легла. Тъй като горяха от нетърпение по-скоро да съмне, двете решиха да не спят цяла нощ и да си говорят за утрешния ден. Но щом отпуснаха глави върху възглавниците, очите им натежаха и те се пренесоха в царството на сънищата. Клара видя пред себе си обширно поле, синьо като небето, обсипано със сини камбанки. Хайди пък чу орелът да крещи някъде много отвисоко: „Елате! Чакам ви!“.

Рано сутринта на другия ден Алпиецът Йохи излезе от хижата. Огледа небето, за да разбере какъв ще бъде денят.

Далечните планински върхове бяха облени от червено сияние. Свеж вятър рошеше клоните на старите ели. Слънцето бавно изгряваше.

Йохи се запъти към бараката, извади инвалидния стол и го закара пред хижата. После влезе вътре.

В този момент отдолу се зададе Петер. Козичките не се тълпяха доверчиво около него, както обикновено, а вървяха настрана и гледаха да стоят по-далече от опасната тояга. Петер беше стигнал до най-високата степен на гнева и ожесточението. От много дни насам Хайди не му обръщаше внимание. Сутрин, когато стигаше до хижата на Йохи, чуждото момиче вече седеше в стола си навън, а Хайди се суетеше около нея. Вечер пък, когато слизаше от платото, инвалидният стол беше под елите и Хайди пак се занимаваше с Клара. Лятото започна отдавна, а приятелката му не беше ходила нито веднъж на платото с козичките. Е, днес щеше да дойде, но заедно с чуждото момиче. Изведнъж той забеляза инвалидния стол. Изгледа го злобно. Това беше неприятелят! Той беше виновен за всичко, а днес щеше да му причини още по-голямо зло. Петер се огледа крадешком — всичко наоколо беше тихо, не се виждаше жива душа. Без да му мисли много, момчето се нахвърли върху стола, сграбчи го и с такава сила го блъсна надолу по склона, че той просто отлетя и само след миг изчезна зад завоя.

Стреснат от постъпката си, Петер се втурна като луд нагоре по пътеката. Спря чак при един къпинов храст, зад който можеше да се скрие. Ами ако Йохи го беше забелязал! Петер поиска да провери какво е станало със стола. Иззад гъстия листак, Петер огледа внимателно склона към долината, но когато пред колибата се появи Йохи, страхливо сниши глава. Господи, какво беше сторил! Далече долу „страшният му враг“ се носеше с бясна скорост — сякаш никога нямаше да спре. Ето — столът се преобърна, отново и отново, после подскочи високо и се прекатури в тревата.

Скоро парчета от него се разхвърчаха на всички страни — колела, облегалка, парцали от дамаската. Петер толкова се зарадва при тази гледка, че затропа с крака от удоволствие. Най-после неприятелят беше победен! Струваше му се, че знае какво ще последва сега: чужденката щеше да си замине веднага, защото нямаше с какво да се придвижва Хайди щеше да остане сама и всеки ден да идва с него на пасището. Щяха да бъдат заедно по цял ден и всичко щеше да си бъде постарому.

След малко Хайди изскочи навън и хукна към бараката. След нея излезе дядото с Клара на ръце. Вратата на бараката зееше широко отворена, двете дъски бяха разместени. Хайди се огледа, обиколи бараката и се върна. На лицето й се изписа учудване. Дядото се приближи към нея.

— Какво става? Ти ли си преместила стола, Хайди? — попита той.

— Та аз точно него търся, дядо! Нали каза, че си го изкарал пред бараката — отговори детето и продължи да се оглежда.

През това време вятърът се усили. Вратата на хижата силно се блъсна в стената.

— Дядо, вятърът го е направил — извика Хайди. — Олеле, ами ако е отвял стола чак до Дьорфли! Колко жалко, ще закъснеем за пасището!

— Ако наистина се е изтърколил по стръмнината, няма да го видим повече, защото е станал на хиляди парченца — отговори дядото, мина зад ъгъла и се загледа надолу по пътеката. — Все пак ми се струва странно. За да полети надолу, би трябвало столът сам да е заобиколил бараката.

— О, колко жалко, няма да можем да отидем на пасището! — захленчи Клара. — Столът ми изчезна и сега сигурно ще ме отведат обратно вкъщи! О, колко жалко! Колко жалко!

Но Хайди изгледа дядо си и рече:

— Аз съм сигурна, че дядо ще измисли нещо. Нали, дядо, няма да я пуснем да си отиде?