Йоханна Спири - Хайди и Клара

— О, Снежке, тук е наистина прекрасно! Искам да остана завинаги при вас!

През това време Хайди беше стигнала до полянката с цветята. Алпийските розички блестяха, гъсти тъмносини камбанки се полюляваха в ритъма на лекия вятър и над полянката се носеше сладък аромат. Ароматът идваше най-вече от кафявите теменужки, които скромно подаваха главици между златните чашки на алпийските розички. Хайди стоеше като замаяна, дълбоко вдъхваше сладкото ухание на цветята и не можеше да им се насити. После изведнъж им обърна гръб и се затича обратно към Клара.

— Непременно трябва да дойдеш да ги видиш — развика се още отдалече тя. — Толкова са красиви, просто не мога да ти ги опиша, а когато дядо дойде, ще се е стъмнило и няма да видиш нищо. Аз ще те нося, искаш ли?

Клара изгледа смаяно възбудената Хайди и тъжно поклати глава.

— Не, не, Хайди, не бива дори да си помисляш такива неща. Ти си много по-малка от мен. О, само да можех да ходя!

Хайди се огледа наоколо. Трябваше й помощ. Петер, който до преди малко лежеше в тревата в една падинка, сега беше седнал с намръщено чело. Не можеше да повярва на очите си. Беше строшил проклетия стол, за да сложи край на мъките си и да прогони завинаги натрапницата, а само след час тя се бе появила на пасището и сега седеше в тревата заедно с Хайди.

— Слез долу, Петер! — извика Хайди.

— Няма да сляза! — отвърна мрачно момчето.

— Напротив, ще слезеш. Нали виждаш, че не мога сама, трябва да ми помогнеш. Ела бързо! — настоя Хайди.

— Няма да дойда — отвърна упорито момчето.

Ядосана, Хайди хукна нагоре по склона и спря на известно разстояние от козарчето. Очите й святкаха от гняв.

— Ако веднага не дойдеш при мен, Петер, ще направя нещо, от което няма да ти стане никак хубаво, ще видиш!

При тези думи Петер се разтревожи. Обзе го неясен страх. Той бе извършил нещо лошо и никой не биваше да узнае това. Досега беше доволен от постъпката си, но сега Хайди му говореше така, сякаш знаеше всичко. Ако тя кажеше на дядо си, тежко му! Нямаше друг човек на света, от когото Петер да се боеше толкова много. Ами ако дядото разбере как е блъснал стола по стръмнината! Страхът го задуши. Петер скочи и се затича към чакащата Хайди.

— Ето, идвам, но ти няма да правиш нищо, чуваш ли! — изрече съкрушено той. Изглеждаше толкова смазан от страх, че Хайди го съжали.

— Не, разбира се, че няма да го направя — увери го бързо тя. — Ела с мен, няма от какво да се боиш.

Щом стигнаха при Клара, Хайди започна да дава нареждания: Петер трябваше да подхване болното момиче от едната страна, тя — от другата, за да могат да я изправят на крака. Това им се удаде лесно, но трудното дойде после. Клара едва стоеше на краката си, а как щеше да ходи? Хайди беше твърде дребна, за да й бъде достатъчна опора.

— Хвани ме през врата, здраво — точно така! Хвани Петер под ръка и се дръж за него. Ще те занесем, ще видиш.

Петер обаче не знаеше как да държи някого подръка. Клара се хвана за него, но ръката му си остана да виси покрай тялото като дървена.

— Не се прави така, Петер — укори го Хайди. — Сгъни ръката си в лакътя, чуваш ли, за да може Клара да се хване за нея. После я притисни до тялото си и не се отпускай нито за миг.

Петер се подчини, но въпреки това не можаха да направят и крачка. Клара беше тежка, а придружителите й твърде различни по ръст. Едната опора бе твърде висока, другата много ниска и Клара не смееше да се отпусне.

Все пак момичето опита да изнесе напред първо единия, после другия си крак, но не направи дори крачка.

— Я стъпи здраво на краката си — предложи възбудено Хайди. — Сигурна съм, че изобщо няма да боли.

— Така ли мислиш? — попита колебливо Клара.

Все пак тя послуша приятелката си, стъпи здраво на земята, после премести и другия си крак. Заболя я, наистина, но не чак толкова, колкото очакваше. Вдигна още веднъж крака си и го премести напред.

— О, сега почти не ме заболя! — извика щастливо тя.

— Направи го пак — нареди енергично Хайди.

Клара я послуша, направи няколко крачки една след друга и изплака от радост.

— Мога, Хайди! — извика тя. — О, мога да ходя! Виж, Хайди, виж! Мога да правя крачки, виждаш ли!

Хайди беше още по-възбудена от приятелката си.

— О! О! Ти наистина направи няколко крачки! Клара, ти вече ходиш! Сигурна ли си, че можеш сама? О, само да можеше да дойде дядо! Ето че можеш да ходиш сама, Клара, ето че можеш! — викаше задъхано тя и й се искаше да полети от радост.

Клара се държеше за двамата си придружители, но с всяка следваща крачка ставаше все по-уверена и тримата усещаха това много добре.