Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Вятърът го е отвял, нали и Йохи каза така — отбеляза Барбел, която оглеждаше със завист красивия червен плат.

— Добре, че не е дело на човешка ръка — продължи пекарят. — Защото лошо му се пише на злосторника! Ако господинът от Франкфурт разбере какво е станало с тази скъпа вещ, сигурно ще нареди да се направи разследване. За себе си мога да кажа, че се радвам, дето вече две години не съм излизал на пасището. Подозрението може да падне върху всеки, който по това време е бил горе.

Изказаха се още много мнения, но Петер чу достатъчно. Стараейки се да остане незабелязан, той се измъкна от множеството и хукна нагоре към дома си, сякаш го преследваше цял отряд полицаи. Думите на пекаря го бяха уплашили до смърт. Струваше му се, че е само въпрос на време от Франкфурт да пристигне полицейски следовател, който да разследва страшното му престъпление. Много скоро щеше да се разкрие, че престъпникът е той, щяха да го арестуват и да го отведат във Франкфурт в затвора. Петер си представи много живо всичко това и косите му настръхнаха от ужас.

Когато се прибра вкъщи, той бе вече съвсем объркан. Не каза нито дума, отказа да изяде картофите си, пъхна се бързо в леглото и запъшка под одеялото.

— Петер пак е ял прекалено много киселец и сега го боли стомахът — съжали го Бригите.

— Давай му малко повече хляб, утре му отрежи и от моя — посъветва я бабата.

По същото време Хайди и Клара лежаха в меките си легла и гледаха ярките нощни звезди. Хайди рече:

— Знаеш ли какво си мислех през целия ден? Колко е хубаво все пак, че добрият Бог невинаги се съгласява с нас, когато горещо го молим за нещо. Защото само той знае кое е най-доброто за нас.

— Защо казваш това, Хайди? — учуди се Клара.

— Защото във Франкфурт му се молих всеки ден да ме върне веднага вкъщи, но той не изпълняваше молбата ми. Аз бях готова да повярвам, че не ме чува. Ако тогава ме беше послушал и се бях върнала веднага при дядо, ти нямаше да ми дойдеш на гости тук и да оздравееш.

Клара я погледна замислено.

— Но, Хайди — каза след малко тя. — Щом той винаги знае кое е най-доброто, тогава не би трябвало да го молим за нищо. Просто няма смисъл да му искаме каквото и да било.

— О, не, Клара, да не мислиш, че е толкова просто? — оживи се Хайди. — Разбира се, че трябва да се молим на Бога всеки ден и да му казваме всичко, всичко, което ни тежи на душата. Той трябва да ни чува, за да знае, че не сме го забравили, че вярваме в добротата му. Ако ние забравим добрия Бог, той също ни забравя — така каза госпожа Зеземан. Освен това, знаеш ли; като не получим онова, което сме искали, не бива да си казваме, че добрият Бог не ни е чул. Не бива да преставаме да се молим, а трябва да променим молитвата си: вече знам, мили дядо Боже, че ти си намислил нещо по-добро за мен, и аз ще се радвам, когато ми откриеш мъдростта си.

— Как ти хрумна всичко това, Хайди? — попита Клара.

— Първо ми го обясни госпожа Зеземан, а после стана точно така, както каза тя и тогава го разбрах. Искам да ти кажа и още нещо, Клара — продължи Хайди, като седна в леглото. — Днес трябва да благодарим от цялото си сърце на добрия Бог, че ни изпрати това голямо щастие. Нима има нещо по-хубаво от това да можеш да ходиш!

— Да, разбира се, ти си права, Хайди.

Децата се изправиха и всяко благодари по свой начин на небесния отец за голямата му доброта да дари здраве на болната Клара.

На другата сутрин дядото им напомни, че би било добре да пишат на старата госпожа. Да я поканят на гости и да я изненадат с прохождането на Клара. Децата обаче имаха друг план. Изненадата за госпожа Зеземан трябваше да бъде подготвена много грижливо. Първо Клара трябваше да се научи да ходи добре — да крачи като се подпира само на Хайди. Дотогава обаче старата дама не биваше да узнае нищо. Хайди попита дядо си след колко време Клара ще се научи да ходи без големи усилия. Той каза, че ще са им нужни най-много осем дни. Децата веднага седнаха да пишат писмо на старата госпожа и я поканиха да дойде на пасището точно след осем дни, без да споменат нито дума за радостната изненада.

Дните, които последваха, бяха най-прекрасните, които Клара беше преживявала досега. Всяка сутрин тя се будеше с радостен вик:

— Здрава съм! Здрава съм! Вече няма да седя в инвалидния стол! Мога да ходя сама като всички хора!

Тя вече ставаше сама от леглото и всеки ден правеше по няколко крачки в повече. Ставаше й по-леко. Ходенето й се удаваше без усилия. Движението пък разгаряше по-голям апетит и дядото трябваше да отрязва все по-големи филии и да ги маже с още по-дебел слой масло. За Йохи беше истинско удоволствие да гледа как сладко си хапват децата. Започна да изнася по цяло гърне от пенливото мляко на Белка и да им налива по две и по три купички. Така наближи краят на седмицата, а с нея денят, в който щеше да пристигне старата дама.