Йоханна Спири - Хайди и Клара

Там обаче я чакаше още една изненада. На мястото, където стигащите до земята клони бяха образували празно място, беше поставен огромен букет от прекрасна тъмносиня тинтява — толкова свежа и блестяща, сякаш току-що бе израсла там. Старата дама извика от възхита и плесна с ръце.

— Господи, каква красота! Великолепни са! Каква гледка! — повтори няколко пъти тя. — Ела тук, мила Хайди! Ти ли ми приготви тази изненада? Прекрасни са, просто прекрасни!

— Не, не, не бях аз, но знам кой го е направил — отговори Хайди.

— Такива са цветята горе на платото, бабо, даже са много по-красиви — обясни въодушевено Клара. — Я се опитай да отгатнеш кой излезе рано тази сутрин, за да ти донесе красивия букет! — засмя се тя и очите й заискриха така дяволито, че госпожа Зеземан беше готова да повярва, че внучката й лично се е качила на пасището, за да набере тези цветя за нея. Не, това беше невъзможно.

В този миг иззад елите се чу лек шум. Беше козарчето Петер. Като видя кой стои пред хижата до Йохи, момчето направи голям завой и опита да се промъкне незабелязано зад елите. Но старата дама го позна веднага и го повика при себе си. Хрумна й, че цветята е донесъл Петер, но момчето е твърде плахо и скромно, за да си признае. Тя не можеше да му позволи да си отиде, без да го възнагради по подходящ начин.

— Ела тук, момчето ми, излез на открито, без да се плашиш! — извика тя.

Петер замръзна на мястото си от ужас. След всичко преживяно вече нямаше сили да се съпротивлява. В главата му се въртеше само една мисъл: „Всичко свърши!“. Косата му настръхна, лицето му побеля от страх. Като в сън, той направи няколко крачки към старата дама.

— Така е добре — окуражи го госпожа Зеземан. — Хайде, кажи ми, момче, ти ли го направи?

Петер не посмя да вдигне очи и не видя какво сочи ръката на дамата. Забеляза само, че Йохи се е подал иззад ъгъла на хижата и сивите му очи гледат пронизващо в него. А зад Йохи стоеше най-страшният човек — полицейският служител от Франкфурт. Треперейки, Петер издаде някакъв звук, който трябваше да означава: „Да“.

— Е, и? — засмя се старата дама. — Кое е толкова страшно?

— Че той… че той… се разтроши на парчета и вече не може да се поправи — измънка замаяно Петер и коленете му затрепериха така, че за малко не се строполи на земята.

Старата госпожа се засмя и тръгна към двамата мъже.

— Какво има, драги ми Йохи, това момче май не е много добре с главата?

— О, съвсем не — възрази усмихнато Йохи. — Просто момчето е вятърът, който отвя инвалидния стол, и сега очаква заслуженото си наказание.

Старата госпожа отказа да повярва в думите му и няколко пъти повтори, че Петер изобщо не изглежда толкова злобен и няма никаква причина да се отнесе така жестоко с бедния стол. За Йохи обаче признанието на Петер беше потвърждение на собствените му подозрения, възникнали веднага след онази сутрин. Мрачните погледи, които Петер хвърляше към Клара още от самото начало, ожесточението му срещу другите гости на Хайди, не бяха убегнали от вниманието на Йохи. Той беше свързал отделните събития и бе добил цялостна представа за случилото се със стола. Така че сега можеше подробно да разкаже всичко на госпожа Зеземан. Когато Йохи свърши, старата дама се засмя.

— Не, не, драги ми Йохи, не бива да наказваме това бедно момче! Нека бъдем великодушни. Изведнъж идват някакви си чужди хора и в продължение на цели седмици му отнемат единствената приятелка, която е имал, най-ценното му богатство! Представям си как е седял сам ден след ден и е кипял от гняв! Нашата Хайди е истинско съкровище, всички го знаем. Нека бъдем великодушни, драги ми Йохи. Един ден гневът го е заслепил и го е тласнал към отмъщение. Вярно, малко глупаво отмъщение, но в гнева си всички хора стават глупави.

Старата госпожа се върна при Петер, който още трепереше от страх, отведе го до пейката пред хижата и заговори с най-мекия си глас:

— Застани пред мен, момчето ми, и чуй какво имам да ти кажа. Престани да трепериш и ме изслушай. Ето, така е добре. Ти си бутнал инвалидния стол надолу по склона, защото си искал да го унищожиш. Това е лошо и ти го знаеш много добре, нали? Знаеш също, че заслужаваш наказание, но тъй като си искал да го избегнеш, скрил си от всички какво си направил. Но виж какво е станало: когато човек извърши или помисли нещо лошо, той греши. Добрият Господ вижда и чува всичко, което става на земята. Той вселява в душата на всеки човек един малък пазач, който стои там още от раждането му и спи през цялото време, докато човекът извърши нещо лошо. Този пазач стиска в ръка един бодил и когато човекът извърши някакво зло, започва да го боде с него и не му дава нито миг покой. И му повтаря все едни и същи думи: „Скоро всичко ще излезе наяве! И тогава ще бъдеш наказан!“. Така човекът живее в страх и не може да се радва на нищо. Нали и ти се чувстваше така, Петер?