Йоханна Спири - Хайди и Клара

Най-после Петер разбра връзката. Непослушното момче бе самият той, именно той беше избягал като подивяла коза от училището. Остана много засегнат от това сравнение. Боязливо огледа тъмните ъгли. Сигурно тук някъде е скрита дебелата гега, с която старецът плашеше козите си.

Йохи се усмихна и продължи окуражително:

— Хайде сега, седни на масата и се нахрани, после ще заведеш Хайди у вас. Щом започне да се смрачава, ще я доведеш обратно и ще вечеряш с нас.

Този неочакван обрат беше изключително приятен за Петер и върху лицето му се появи доволна гримаса. Без да се бави повече, той седна на масата до Хайди. Тя беше престанала да яде, защото вече не можеше да преглъща от радост, че най-после ще види отново добрата стара баба. Хайди бутна към приятеля си един голям картоф и парче печено сирене, които бяха останали в чинията й. Йохи също поднесе на козарчето пълна чиния и пред Петер се издигна цяла купчина с ядене; добре, че не му липсваше кураж да посегне. Докато момчето ядеше, Хайди отвори шкафа и извади палтото, подарък от Клара. Тя нахлупи качулката, закопча всички копчета и като се увери, че е достатъчно топло облечена за дългия път, застана до козарчето и го зачака да свърши обяда си. Щом момчето преглътна и последната хапка, Хайди извика весело:

— Да тръгваме!

Двамата излязоха. Докато вървяха, Хайди непрестанно разказваше за Белка и Галка, които в началото изобщо не искали да ядат в новия обор, как били увесили носове и не издавали нито звук. Тя попитала дядо си защо правят така, а той й отговорил: правят като теб във Франкфурт, защото през целия си живот никога не са слизали от пасището. И Хайди добави:

— Някой ден и ти ще разбереш какво значи това, Петер.

Двамата стигнаха до колибата, без Петер да е казал и дума, защото съзнанието му беше завладяно от една-единствена мисъл, която му пречеше дори да слуша. Когато се изправиха пред вратата, той погледна умислено приятелката си и проговори:

— Май е по-добре да ходя на училище, вместо да си получа от Йохи онова, което ми каза.

Хайди бе на същото мнение. Влязоха в стаята и завариха майката да плете сама до камината. Тя им обясни, че тази зима бабата почти не е ставала от леглото, че в стаята е много студено за нея, и не се чувствала добре. Това беше изненада за Хайди — иначе бабата винаги седеше в своя ъгъл и предеше. Момичето се втурна веднага към малката стаичка и завари старицата в тясното й легло, покрита с тънко одеяло и загърната цялата в сивия шал.

— Слава на Бога, слава на Бога! — провикна се немощно бабата, като чу стъпките на детето. Тя беше живяла цяла есен с мъчителния страх, че детето отново ще й бъде отнето. Този страх се беше загнездил в сърцето й, и когато Хайди престанеше да идва често в колибата, оживяваше отново. Петер й беше разказал, че пристигнал един непознат господин от Франкфурт, който непрекъснато излизал с тях на пасището и разговарял с Хайди. Тогава бабата веднага помисли, че чуждият господин иска пак да й вземе детето. Макар че след време той си замина сам, страхът в сърцето й остана и тя непрестанно очакваше да пристигне пратеник от далечния град и да отведе малкото момиче. Хайди застана пред леглото на болната старица и попита загрижено:

— Много ли ти е зле, бабо?

— Не, не, детето ми — успокои я старата жена и нежно помилва ръчичката й. — Само дето студът е смразил старите ми кости.

— Значи ще се оправиш веднага щом стане топло, така ли? — продължи да разпитва детето.

— Да, да, ако иска Бог, ще се оправя даже още преди това и пак ще седна пред стария чекрък. Исках да стана още днес, но не можах, утре обаче ще го направя — отговори уверено старицата.

Думите й успокоиха Хайди, която никога не беше виждала бабата на легло. Сега детето я огледа учудено и продължи да разпитва:

— Във Франкфурт си слагат шал, когато излизат на разходка. Ти защо го слагаш, когато си лягаш в леглото, бабо?

— Знаеш ли, Хайди — отвърна бабата, — увивам се в шала, когато си лягам, за да не мръзна. Много ми е добре с него, защото завивката ми е доста тънка.

— О, бабо — започна отново Хайди, — там, където ти е главата, леглото ти е потънало надолу, вместо да е издигнато. Не се прави така.

— Знам това, дете, усещам го — бабата напразно се опитваше да се намести по-добре върху твърдата като дъска възглавница. — Нали виждаш, възглавницата ми не е особено дебела, а като съм спала толкова години все с една и съща, от нея не е останало почти нищо.

— О, защо не се сетих да попитам Клара дали не мога да взема и леглото, в което спях във Франкфурт! — ядоса се на себе си Хайди. — Там имах три големи, дебели възглавници и изобщо не можех да спя върху тях. Непрекъснато се смъквах на равното и после отново трябваше да се намествам отгоре им. Във Франкфурт спят на високи възглавници. Ти би ли могла да спиш толкова нависоко, бабо?