Йоханна Спири - Хайди и Клара

Старецът добре познаваше многобройните животни, обитаващи тези места — и големите, и малките. Той разказваше на господин доктора разни весели случки, които беше наблюдавал със собствените си очи в скалните дупки и процепи или сред високите корони на елите.

За господин доктора времето минаваше незабелязано и всяка вечер, докато сърдечно се сбогуваше с Алпиецът Йохи, казваше:

— Добри ми приятелю, никога не се разделям с вас, без да съм научил нещо ново.

Много пъти обаче, и то в най-хубавите дни, господин докторът излизаше на разходка с Хайди. Двамата сядаха един до друг на красивата полянка, където бяха почивали първия ден, и Хайди трябваше отново да рецитира старото стихотворение от молитвеника на бабата и да разказва на господин доктора преживяванията си. Петер заставаше зад тях на обичайното си място, но сега беше мирен и никога не размахваше юмруци.

Красивият септември се приближаваше към края си. Една сутрин господин докторът пристигна на пасището не толкова весел колкото обикновено. Обясни, че това е последният му ден тук и че е дошло време да се връща във Франкфурт. Това му било неприятно, защото обикнал Алпите и се чувствал тук като у дома си. Алпиецът Йохи също се натъжи. Той обичаше да разговаря с господин доктора. А Хайди толкова беше свикнала да прекарва дните със своя добър приятел, че изобщо не можеше да проумее как това изведнъж ще свърши. Когато вдигна глава, в очите й се четяха много въпроси. Но нямаше как, трябваше да си вземат сбогом. Господин докторът стисна силно ръката на дядото, после попита Хайди дали не би желала да повърви малко с него. Момиченцето хвана ръката му и двамата тръгнаха надолу по склона.

След няколко минути докторът спря и каза, че го е изпратила достатъчно и че е време Хайди да се връща. Той помилва нежно къдравата коса на момиченцето и продължи:

— А сега трябва да вървя, Хайди! Само да можех да те взема със себе си във Франкфурт и да те задържа завинаги!

Изведнъж пред очите на Хайди изникна страховитият каменен град с високи къщи и студени павирани улици, а като си представи госпожица Ротенмайер и Тинете, тя отговори колебливо:

— Предпочитам вие да останете при нас.

— Да, така наистина ще бъде по-добре. Твоето място е тук, под елите. Ако те взема във Франкфурт, може отново да се разболееш. Но искам да те попитам нещо, Хайди: един ден, когато остарея и няма кой да ме погледне, ще дойдеш ли да живееш при мен? Мога ли да се надявам, че на стари години ще си имам някого, който да се грижи за мен и да ме обича?

— Да, да, разбира се, че ще дойда, веднага щом ме повикате, защото ви обичам почти колкото дядо! — увери го през сълзи Хайди.

Докторът стисна още веднъж ръчичката й и бързо продължи пътя си. Хайди остана на мястото си и замаха с ръка. Не си тръгна, докато отдалечаващата се фигура не се превърна в черна точица. Когато докторът се обърна за последен път и хвърли поглед назад към махащата Хайди и слънчевите Алпи, той каза тихо на себе си:

— Там горе е прекрасно, там оздравяват и тялото, и душата, и човек отново започва да се радва на живота.

Снегът около алпийската колиба беше толкова висок, че прозорците сякаш започваха направо от земята. Стената на колибата под тях изобщо не се виждаше. Вратата също беше изчезнала. Щом се събудеше, Петер изскачаше навън през прозорчето на кухнята и ако не беше толкова студено, че през нощта снегът да е замръзнал, потъваше до шия в меката пряспа и трябваше да си пробива път с ръце, крака и глава, да разхвърли и разрине снега на всички страни, за да може да се освободи. После майка му подаваше през прозореца голямата метла, за да направи пъртина до вратата. Там го чакаше най-трудната работа, защото трябваше да изхвърли снега колкото се може по-надалече. Иначе, щом отвореше вратата, в кухнята се изсипваше огромна снежна лавина. А когато снегът замръзнеше, обитателите на колибата оставаха като зазидани вътре, защото никой не може да проникне през такава ледена стена. През малкия кухненски прозорец можеше да се промъква само Петер. Все пак замръзването донасяше и много удобства за Петер. Когато трябваше да слезе в Дьорфли, той отваряше прозорчето, измъкваше се навън и скачаше спокойно върху заледения сняг. Майка му подаваше шейничката и Петер трябваше само да седне и да се спусне надолу по склона, защото цялата планина наоколо представляваше грамадна, гладка ледена пързалка.

Тази зима Алпиецът Йохи не остана на пасището. Верен на думата си, щом падна първият сняг, той заключи хижата и обора, и слезе в селото заедно с Хайди и козичките. Близо до църквата и свещеническата къща се издигаше солидна каменна постройка, някогашна господарска къща. Това личеше и до днес, макар че половината стени бяха паднали. Някога там бе живял един смел воин; докато служел в испанската армия, той бил извършил много героични дела, събрал богата плячка. После се върнал в родното Дьорфли и със спечеленото вдигнал великолепен дом. Искал да доживее дните си на село, но не минало много време и почнало да му става скучно в тихото Дьорфли — вече бил живял твърде дълго из шумния свят. Заминал си и не се върнал никога вече. Когато след много, много години хората се уверили, че е мъртъв, къщата била поета от негов далечен роднина, който живеел в долината. Но тъй като къщата била много западнала, новият собственик не се решил да я възстанови. Така в нея се нанесли бедни хора, които не можели да плащат висок наем. Когато част от сградата се срутела, никой не се грижел за нея. Оттогава бяха минали много години. Когато Йохи пристигна в селото с малкия си син Тобиас, той също се нанесе в полуразрушената къща и живя там. Оттогава къщата стоеше повечето време празна, защото никой не се опитваше да я ремонтира, или поне да закърпи дупките, които непрестанно зейваха тук и там. Затова никой не се задържаше дълго. Зимата в Дьорфли беше продължителна и студена. Вятърът виеше с такава сила, че угасяше светлинката и бедните хора трепереха от студ. Йохи обаче знаеше как да си помогне. Веднага, след като взе решение да прекара зимата в Дьорфли, той отиде да огледа старата къща. След този ден започна често да слиза в селото, за да подготви бъдещия си дом за зимните студове. Когато преполови октомври, двамата с Хайди слязоха в Дьорфли.