Йоханна Спири - Хайди и Клара

Но дядото не беше съгласен.

— Днес — не може, утре — също не може и още много дни — не може — отговори той. — Снегът на пасището е дълбок и можеш да потънеш. Освен това, продължава да вали. Даже силният Петер не може да мине. Дете като теб, Хайди, веднага ще бъде засипано, ще замръзне и никой няма да го намери. Почакай още малко, докато снегът замръзне. Тогава ще можеш да ходиш спокойно по заледения сняг.

Хайди се натъжи много от думите на дядо си. Но дните й бяха пълни с работа, отлитаха незабелязано и й помагаха да забрави мъката си.

Всяка сутрин и всеки следобед детето отиваше на училище и учеше усърдно всичко, което им преподаваха. Петер почти никога не идваше. Учителят беше добър човек и само понякога казваше:

— Както виждам, Петер пак не е дошъл. Училището е много полезно за него, но като знам колко сняг има горе, сигурно пак не е успял да слезе.

Макар че не можеше да излиза сутрин, Петер почти всяка вечер след края на часовете идваше в селото да посети приятелката си Хайди.

След няколко дни слънцето се появи отново и започна да огрява побелялата земя; но се скриваше рано-рано зад планините, сякаш не му харесваше да остава по-дълго, както през лятото, когато всичко цъфтеше и зеленееше. След него изгряваше луната, голяма и светла. Тя цяла нощ осветяваше безкрайните снежни поля, а на другата сутрин цялата планина блестеше и искреше като кристал. Един ден, когато Петер се прехвърли през кухненския прозорец в навалелия през нощта сняг, той не потъна в мека пряспа, както очакваше, а се удари болезнено в твърд лед. Не само това, ами и се подхлъзна и полетя надолу по склона като шейна. Безкрайно изненадан, Петер все пак успя да се изправи на крака. Затропа с все сила по вледенения сняг, за да се увери, че не се е излъгал. И наистина: колкото и да подскачаше с токове по снега, не успя да откърти дори едно парченце лед — цялата планина беше замръзнала, твърда като камък. Чудесно! Петер знаеше много добре, че дядото чака именно такова замръзване, за да позволи на Хайди да посещава баба му. Той се прибра светкавично вкъщи, изпи на един дъх млякото, приготвено от Бригите, пъхна парче хляб в джоба си и бързо рече:

— Отивам на училище!

— Да, разбира се, върви и учи усърдно — похвали го майката.

Петер се прехвърли през прозореца, издърпа след себе си малката шейна, възседна я и се понесе надолу по склона.

Шейната фучеше надолу с голяма скорост и когато влезе в Дьорфли, не можа да спре и полетя по пътя за Майенфелд. Петер дори не помисли, че трябва да положи усилия, за да спре шейната си. Продължи да се пързаля, докато стигна края на склона и шейната спря от само себе си. Едва тогава слезе и се огледа учудено. Бързото спускане го бе отвело далеч под Майенфелд. Сети се, че ще закъснее за училище, че другите деца отдавна са започнали и че ще му трябва поне час, за да се изкачи в Дьорфли. Така че нямаше защо да бърза с връщането. Тръгна бавно по склона и стигна в селото, когато Хайди вече беше свършила училище и обядваше с дядо си. Петер влезе с тежки стъпки. Беше завладян от една мисъл, която веднага искаше да изкаже на глас.

— Готов е — изтърси той и спря насред стаята.

— Какво? Кой? Я го виж ти козият генерал! Какви са тези войнствени приказки? — попита развеселено дядото.

— Снегът е готов — обясни Петер.

— О! О! Най-после ще мога да ида при бабата! — развика се Хайди. Тя винаги разбираше немногословните обяснения на Петер. — Но ти защо не дойде на училище? Нали вече ти е лесно да се спуснеш с шейната! — укорително го погледна тя. Хайди разбираше, че не е редно някой да се разхожда навън, докато другите учат усърдно.

— Шейната ме отведе чак под Майенфелд и стана късно — отговори мрачно Петер.

— Това се нарича дезертьорство — наставнически строго каза дядото, — а хората, които го вършат, заслужават да им издърпат ушите, знаеш ли?

Петер нахлупи стреснато шапката си. От никого другиго не се боеше така, както от Алпиеца Йохи.

— Още повече, че ти си пастир, значи трябва двойно повече да се срамуваш от постъпката си — продължи дядото. — Как мислиш, ако козите ти се разтичат на всички страни и откажат да те следват, или ако почнат да вършат неща, които не са добри за тях, какво ще правиш тогава?

— Ще ги набия — отговори уверено Петер.

— Ами ако някое момче се е държало като подивяла коза и получи няколко плесника, какво ще кажеш тогава?

— Пада му се — гласеше отговорът.

— Да, а сега ме чуй добре, кози генерале: ако още веднъж подминеш с шейната си училището по време, когато трябва да си вътре, ела после при мен, за да си получиш онова, което заслужаваш.