Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Стихотворението беше прекрасно — рече той и гласът му прозвуча много по-радостно от преди. — Утре пак ще дойдем тук и ще ми го кажеш отново.

През цялото това време Петер седеше наблизо и се пръскаше от яд. За първи път от много дни насам Хайди беше дошла отново, а този възрастен господин му пречи да си играе с нея. Застанал на известно разстояние зад господин доктора, за да не може той да го види, Петер размахваше здраво стиснатия си юмрук, а след малко размаха заплашително и двете си ръце. Колкото повече време минаваше, откакто Хайди седеше до доктора, толкова по-здраво Петер стискаше юмруци и правеше заплашителни жестове зад гърба на госта.

През това време слънцето измина част от пътя си и застана там, където обикновено стои, когато трябва да се обядва. Петер отлично знаеше точно къде се намира това място. Той вдигна глава към небето и изведнъж изкрещя с все сила:

— Време е за обед!

Хайди стана и тръгна да донесе торбичката. Искаше да нагости господин доктора там, където седяха сега. Той обаче й каза, че не е гладен, че само желае да изпие чаша мляко, а после щял да се поразходи малко по пасището и да се изкачи на скалите. Тогава Хайди реши, че тя също не е гладна и ще пие само мляко, а после ще разведе господин доктора наоколо, чак до големите, обрасли с мъх скали, където веднъж лудият Бодливко за малко не се строполи в пропастта и където растяха най-ароматните билки. Тя изтича при Петер и му каза всичко това. Първо трябвало да издои една купичка мляко от Белка за господин доктора, а после още една за нея. Петер не можа веднага да проумее чутото. Втренчи невярващ поглед в приятелката си и мрачно попита:

— А за кого е онова, което е в торбата?

— За теб, разбира се, но първо ни донеси млякото, и по-бързо — гласеше отговорът.

Петер никога не беше действал с такава бързина, както сега. Издои млякото и го занесе на Хайди като през цялото време му се привиждаше натъпканата с храна торбичка. Опитваше се да си представи какво има вътре и как сега всичко е негово. Остави двамата да пият млякото си на полянката, развърза торбичката и предпазливо погледна вътре. Като видя прекрасното парче месо, направо го побиха тръпки. Погледна още веднъж, за да се увери, че видяното е истина. После мушна ръка в торбичката, за да извади месото и да си похапне хубаво. Изведнъж обаче отдръпна ръката си като опарен, сякаш някой му бе забранил да пипа. Един глас му напомни, че цяла сутрин е седял зад гърба на чуждия господин и го е заплашвал с юмруци, а той, вместо да го накаже, му подарява това прекрасно, несравнимо ядене. Петер изпита горчиво съжаление за жестовете си. Извършеното не му позволяваше да извади от торбичката обилния обяд. Изведнъж той скочи на крака и се затича обратно към мястото, където беше стоял. После протегна двете си ръце нагоре, в знак, че вече не заплашва никого, и остана така доста време, докато му се стори, че е уредил въпроса. После се върна с големи скокове при торбичката и тъй като съвестта му отново беше чиста, подхвана с голямо удоволствие необичайно богатия обед.

Господин докторът и Хайди отдавна бяха тръгнали на разходка. Обикаляха полянките, катереха се по скалите и разговаряха за разни неща. След няколко часа господин докторът реши, че е време да се връща в селото, а детето можело да остане до вечерта с Петер и козичките. Хайди обаче не се съгласи. Не можеше да допусне добрият й приятел да слезе съвсем сам от пасището, затова му заяви, че ще го придружи до колибата на дядото, даже и по-надолу. После го хвана за ръка и го поведе по пътеката, като по целия път му разказваше къде най-много обичат да пасат козичките, къде цъфтят най-много златисти розички, червен алпийски кантарион и други красиви цветенца. Хайди знаеше имената на всички, беше ги научила през лятото от дядо си. Щом се спуснаха по склона, господин докторът настоя Хайди да се върне. Двамата се сбогуваха и докторът тръгна надолу към хижата; но няколко пъти спря и се обърна. И всеки път виждаше все едно и също: Хайди продължаваше да стои на мястото си, да гледа след него и да му маха с ръчичка. Така правеше и неговата собствена, мила дъщеричка, когато го изпращаше…

Есента беше слънчева и топла. Господин докторът се качваше всяка сутрин в планината и предприемаше дълги излети. Алпиецът Йохи често излизаше с госта си, водеше го високо сред скалите, където старите ели им кимаха величествено с могъщите си корони и където гнездеше големият орел. Със силни крясъци той често профучаваше точно над главите на двамата мъже. Господин докторът се наслаждаваше на разговорите с придружителя си и не спираше да се учудва колко добре Йохи познава всички треви и цветя, и как умее да му обяснява предназначението им. Сред тези непристъпни, усамотени скали бяха скрити толкова хубави, скъпоценни неща. Лечебни свойства имат смолистите ели и тъмните борове с ухаещи иглици, гъстият мъх, който се вие между старите коренища, и всички онези мънички растения и незабележими цветенца, които израстват от силната алпийска земя.