Йоханна Спири - Хайди и Клара

Йохи стана и влезе в хижата. След малко се появи с голяма дървена маса и я постави пред пейката.

— Е, Хайди, време е да донесеш обяда — рече той. — Господин докторът ще ни извини — нашата кухня е проста, но поне трапезарията е съвсем прилична.

— Няма за какво да се извинявате — усмихна се господин докторът, загледан към слънчевата долина. — Приемам поканата с удоволствие. Сигурен съм, че обядът ще ми се услади.

Хайди вече шеташе усърдно и нареди на масата всичко, което се намираше в шкафа. Тя се радваше извънредно много, че ще може да нагости господин доктора. През това време дядото приготви обяда и излезе навън с димящото гърненце с мляко и голямо парче печено сирене със златиста коричка. Остави нещата на масата и наряза тънки, прозрачни парченца от розовото месо, което сам беше изсушил сред чистия планински въздух. Господин докторът привърши обяда си с апетит, който не бе изпитвал поне от година насам.

— Да, нашата Клара наистина трябва да дойде тук — отбеляза доволно той. — Ако поне няколко дни се храни така, както аз днес, ще стане силна и здрава.

В това време по пътеката се зададе един мъж, нарамил на гърба си огромен денк. Щом стигна пред колибата, хвърли товара на земята и пое дълбоко дъх.

— Аха, ето че колетът от Франкфурт пристигна — извика господин докторът и стана. Улови Хайди за ръчичка и я поведе към огромния денк. Развърза първата връзка, свали най-горната обвивка и усмихнато я окуражи: — Сега е твой ред. Разопаковай тази грамада и открий сама богатствата, които са скрити в нея.

Хайди го послуша и докато ръчичките й трескаво развързваха възлите, очите й все повече се разширяваха от почуда. Когато господин докторът вдигна капака на една голяма кутия и поясни, че сладкишите са за бабата, за да пие с тях кафето си, тя се провикна изумено:

— О! О! Най-после баба ще си хапне хубави сладкиши! — извън себе си от радост, Хайди заскача около кутията, после се втурна да събира подаръците, за да ги отнесе веднага в колибата на козарката. Дядото обаче я спря, като каза, че щом започне да се здрачава, ще придружат господин доктора до селото и тогава ще отнесат всичко на бабата. После Хайди откри чувалчето с тютюн и веднага го връчи на дядо си. Подаръкът му хареса извънредно много; той побърза да напълни лулата си с новия тютюн. Скоро двамата мъже се разположиха доволно на пейката и обвити в облаци сив дим заговориха за разни неща. През това време Хайди откриваше все нови и нови съкровища. Изведнъж обаче спря, отиде до пейката, изправи се пред госта и когато двамата мъже млъкнаха и я погледнаха в очакване, тя рече:

— Не, нищо не ме зарадва толкова много, колкото добрият господин доктор.

Дядото и докторът избухнаха в смях, а докторът отговори, че изобщо не е очаквал това.

Когато слънцето бавно залезе зад планинските върхове, гостът стана. Беше време да слезе в Дьорфли и да си потърси квартира. Дядото събра в една кошница кутията със сладкиши, грамадния салам и топлия шал, докторът улови Хайди за ръка и тримата заслизаха по пътеката към колибата на козарката. Тук Хайди трябваше да се раздели с тях; решиха тя да чака при бабата, докато дядото дойде да я вземе. Йохи смяташе да придружи госта си чак до Дьорфли. Докторът подаде ръка за сбогом на момиченцето и то попита:

— Искате ли утре сутринта да излезем с козичките в планината? — защото това беше най-хубавото нещо, което можеше да му предложи.

— Разбира се, Хайди — отговори докторът. — Много искам да дойда с теб.

Мъжете продължиха пътя си, а Хайди влезе в колибата. Първо внесе през високия праг кутията със сладкиши; после трябваше отново да излезе, за да прибере и салама — защото дядото бе оставил всичко пред вратата. Върна се и трети път, за да вземе вълнения шал. После нареди подаръците колкото се може по-близо до бабата, за да може тя да ги докосва и да разбира какво е получила. Шала разстла на коленете й.

— Всичко е от Франкфурт, от Клара и старата госпожа Зеземан — започна да разказва тя на изненаданата баба и на слисаната Бригите, която се беше заковала на място и гледаше с разширени в почуда очи как Хайди мъкне тежките подаръци и ги нарежда пред бабата.

— Нали сладкишите са чудесни, бабо? Я виж колко са меки! — провикна се весело Хайди и бабата потвърди:

— Да, да, разбира се. Какви добри хора имало във Франкфурт! — тя поглади отново топлия мек шал и продължи: — А това ще ми свърши добра работа през студените зимни дни. Никога през живота си не съм имала такъв скъп шал, нито пък съм мислила, че ще го имам.