Йоханна Спири - Хайди и Клара

През това време дядото отиде в обора да издои Белка и Галка. После почисти грижливо на двете козички, приготви ги за излизането в планината и ги изведе навън. Като видя приятелките си, Хайди дотича и ги прегърна. Козичките заврещяха весело и всяка от тях поиска да покаже на малката Хайди колко много я обича, като завря главица под рамото на детето, което едва не бе повалено. Хайди изобщо не се уплаши, но тъй като в необузданата си радост Галка я мушна здравата с рогцата си, сметна, че трябва да я смъмри за неприличното поведение.

— Недей така, Галке, блъскаш се също като големия Турчин! — каза й тя, а Галка веднага отдръпна главичката си и зае прилична поза. Белка пък вирна гордо рогца и направи физиономия, която ясно казваше: „Никой не бива и да си помисля, че аз се държа като големия Турчин!“. Снежнобялата Белка беше малко по-изискана от кафявата Галка.

След малко отдолу прозвучаха подсвирванията на козарчето Петер и скоро веселите козички заскачаха по склона, водени от бързия Бодливко. Изведнъж Хайди се озова в най-голямата блъсканица; всички кози се натискаха да я поздравят и я блъскаха, а тя трябваше да ги поразбута, за да си пробие път до плахата Снежка, която не можеше да се добере до нея. Макар че малката отчаяно се стремеше да се приближи до Хайди, по-големите козички постоянно я изблъскваха.

Появи се и Петер, който с едно последно пронизително изсвирване се опита да събере козичките и да ги подгони към пасището. Той искаше да се доближи до Хайди. Козичките наистина се уплашиха от изсвирването и се разпръснаха на всички страни; така Петер успя да стигне до приятелката си.

— Днес ще дойдеш ли с нас?

— Не, Петер, не мога — отговори Хайди. — Гостите от Франкфурт могат да дойдат всеки момент и аз трябва да съм си у дома.

— Това вече съм го чувал — изръмжа Петер.

— И ще го чуваш всеки ден, докато дойдат — отвърна момиченцето. — Нима смяташ, че трябва да дойдат и да не ме заварят у дома? Наистина ли смяташ така, Петер?

— Могат да дойдат при Йохи — каза все така сърдито Петер.

В този момент откъм колибата проехтя гръмкият глас на дядото:

— Защо не напредва армията? Фелдмаршалът ли липсва или войската му?

Петер се обърна светкавично, размаха гегата си така, че тя изсвистя, и козичките, които познаваха този звук, хукнаха нагоре по склона. Петер се затича след тях и много скоро стадото се загуби зад завоя.

Откакто се върна у дома при дядо си, Хайди правеше неща, за които преди дори не беше помисляла. Така например тя грижливо оправяше леглото си всяка сутрин и опъваше завивката, докато станеше съвсем гладка. После оглеждаше цялата хижа, поставяше всеки стол на мястото му, а нещата, които бяха извадени или висяха по куките, нареждаше в шкафа. После вземаше парцала, качваше се на стол и започваше да търка масата, докато заблестеше. Когато се прибираше от обора, дядото се оглеждаше и с одобрение казваше:

— Сега у нас всеки ден е като неделя! Явно малката Хайди ненапразно е била в далечната чужбина.

И днес, след като двамата с дядото закусиха, Хайди се зае за работа; само че нещо не й вървеше. Днешното утро беше толкова красиво, а и всеки момент се случваше по нещо толкова интересно, че тя просто не можеше да продължи шетането си. През отворения прозорец надникна весел слънчев лъч и сякаш й извика: „Излез навън, Хайди, излез навън!“. Естествено Хайди не можеше да устои на този повик и се втурна навън. Цялата хижа беше обляна в искряща слънчева светлина, планините блестяха, а далече, далече долу в долината сякаш се беше изсипало разтопено злато. Отсрещният склон искреше толкова силно, че Хайди просто трябваше да поседне за малко и да се огледа. После изведнъж се сети, че трикракото столче все още си стои насред стаята, а масата не е почистена от закуската. Тя скочи бързо и се върна в колибата. Ала старанието й не трая дълго, защото много скоро старите ели забучаха с такава сила, че Хайди отново излезе навън и заподскача под люлеещите се клони. Дядо й продължаваше работата си под навеса, но често излизаше пред вратата и с усмивка наблюдаваше играта на детето. Тъкмо се беше прибрал, когато Хайди извика с все сила:

— Дядо, дядо! Ела, ела!

Дядото се върна бързо, почти уплашен, че с детето е станало нещо лошо. Потърси я с поглед и я видя да тича по склона. Тя продължаваше да вика възбудено:

— Идват, идват! И най-отпред върви господин докторът!

Извън себе си от радост, Хайди хукна към стария си приятел. Той беше спрял усмихнат на пътеката. Щом стигна до него, детето хвана протегнатата му ръка.