Йоханна Спири - Хайди и Клара

Докторът остана смаян от предложението и понечи да възрази, но Зеземан не му остави време да го стори. Той беше толкова зарадван от неочакваната си идея, че улови приятеля си за ръка и го изведе от стаята. Искаше веднага да каже на дъщеря си какво е намислил. Клара винаги се радваше на идването на добрия доктор, който открай време се грижеше за нея с най-голямо внимание. Всеки път, когато я посещаваше, разказваше по нещо весело и интересно. Клара много добре разбираше защо в последно време това не му се удаваше и по цели дни мислеше как би могла да върне предишната му веселост. Като го видя, тя се усмихна, протегна му ръка и го помоли да седне до нея. Господин Зеземан също придърпа един стол, улови дъщеричката си за ръка и веднага заговори за новата си идея — колко хубаво било, че му хрумнала точно сега. Той се опита да смекчи неприятната новина, че самата Клара сега не е в състояние да замине, и набързо премина към описание на благотворното въздействие, което пътуването в планината щяло да окаже на техния добър приятел.

Сълзите на Клара, разбира се, не закъсняха и скоро замъглиха сините й очи, макар че тя полагаше отчаяни усилия да ги задържи. Горката, знаеше, че татко й не обича да я вижда разплакана, но не можеше лесно да понесе удара, че няма да пътува. През всички дълги, самотни часове перспективата да замине при Хайди беше единствената й радост и утеха. Но Клара разбираше, че не бива да хленчи, че нейният добър баща й отказва само онова, което не е добро за нея. Затова преглътна сълзите си и се вкопчи в последната надежда, която й оставаше. Улови ръката на господин доктора, помилва я и прошепна умолително:

— О, моля ви, господин докторе, идете при Хайди, а като се върнете, ще ми разкажете всичко. Толкова искам да науча как е там горе, какво прави Хайди, как са дядото и Петер… И козичките, тя толкова обичаше да ми разправя за тях! Ще ви дам подаръци за Хайди. Вече съм приготвила всичко, не съм забравила и бабата. Моля ви, господин докторе, направете го заради мен! А през това време аз ще пия рибено масло, колкото ми заповядате!

Не е съвсем сигурно дали това обещание изигра решаваща роля, но господин докторът се усмихна и отговори:

— Разбира се, че ще отида, мила Клара. Знаеш, че и аз, и татко ти много искаме да те видим един ден здрава и сме готови да направим всичко за това. А кога да замина, и това ли вече си определила?

— Най-добре още утре сутринта, господин докторе — отговори бързо Клара.

— Детето има право — намеси се бащата. — Времето е хубаво, няма защо да се бавиш.

Господин докторът не можа да се сдържи и се засмя.

— След малко ще започнеш да ме обвиняваш, че още съм тук, Зеземан! Май трябва да побързам и да си тръгна, преди да си ме изгонил.

Той понечи да стане, но Клара го задържа. Първо трябваше да му заръча някои неща за Хайди и да му обясни най-подробно какво да разгледа там, за да може после да й го опише. Денкът с подаръците за Хайди щял да му бъде изпратен по-късно, защото госпожица Ротенмайер трябвало да го опакова много внимателно; а госпожицата все още била на разходка в града и, както докторът знаел, нямало да се върне много скоро.

Господин докторът обеща тържествено да предаде всичко дума по дума, да тръгне на път, ако не още рано сутринта, то някъде около обед, а при завръщането си да разкаже подробно за всичко, което е видял и преживял.

Прислугата в един дом често има странната способност да узнава какво става с господарите, дълго преди те да са благоволили да ги осведомят за намеренията си. Изглежда, Себастиян и Тинете също притежаваха тази дарба, защото още докато господин докторът слизаше по стълбите, следван от Себастиян, Тинете влезе в стаята на Клара, повикана от нетърпелив звън.

— Идете да напълните тази кутия със съвсем пресни меки сладкиши, които поднасяте с кафето, Тинете — рече Клара и посочи кутията, която отдавна беше приготвена на масата.

В това време Себастиян отвори вратата пред господин доктора, поклони се с обичайната си учтивост и каза важно:

— Моля господин доктора да има добрината да предаде на младата мамзел поздрави и от Себастиян.

— Я виж ти, Себастиян — отвърна любезно господин докторът. — Откъде разбрахте, че заминавам?

Себастиян се покашля смутено.

— Аз съм… аз бях… и аз вече не знам… Ах, да, сега си спомням: тъкмо минавах случайно през трапезарията, когато чух да произнасяте името на госпожичката. И нали знаете как става, човек започва да си мисли разни неща, свързва едното с другото и така… по този начин…