Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Да, да, ясно — усмихна се господин докторът. — И колкото по-дълго разсъждавате, толкова по-добре разбирате. Довиждане, Себастиян, разбира се, че ще предам поздравите ви.

Господин докторът тъкмо излизаше навън, когато се натъкна на неочаквано препятствие: силният вятър бе попречил на госпожица Ротенмайер да се поразходи, както обикновено и тя се прибираше у дома. Когато понечи да прекрачи прага, един силен порив на вятъра изду шала, в който се бе увила, и тя заприлича на кораб с опънати платна. Докторът й направи път да мине, но госпожица Ротенмайер държеше на всяка цена да поздрави както подобава човека, към когото хранеше особена признателност и доверие. Решена да прояви учтивост, тя също се отдръпна назад. Известно време двамата стояха един срещу друг и всеки отстъпваше на другия правото да влезе пръв. Изведнъж духна толкова силен вятър, че госпожица Ротенмайер полетя право към доктора с издути платна. Той едва успя да я избегне. Дамата се понесе като вихър към стълбите и с голяма мъка успя да се спре. Природната стихия бе развалила настроението й, но докторът умееше да се справя с неприятните положения и скоро я успокои. Той й съобщи, че утре възнамерява да замине за Швейцария, и най-учтиво я помоли да опакова подаръците за Хайди така, както само тя умее. После се поклони и се сбогува.

Клара очакваше, че й предстоят няколко малки битки с госпожица Ротенмайер, преди икономката да даде съгласието си за изпращане на всички неща за Хайди. Но този път Клара се излъга: госпожица Ротенмайер беше в отлично разположение на духа и не направи нито едно възражение. Нещо повече, тя веднага разчисти голямата маса, нареди върху голия плот всички дребни и по-едри неща, събрани от момичето, и започна да ги подрежда в голям денк пред очите на Клара. Работата й не беше никак лека, защото вещите бяха безброй. На първо място, дебело палто с качулка, с което Хайди можеше да посещава старата баба и през зимата, без да се налага дядо й да я увива в дебелия чувал и да я носи на ръце.

Второ, дебел вълнен шал за бабата, за да се увива цялата в него и да не мръзне, когато зимният вятър прониква през изгнилите дъски на старата къща. Трето, голяма кутия със сладкиши, определена също за бабата, за да не пие кафето си все с хляб. Следваше един огромен колбас: първоначално Клара го бе определила за Петер, за да разнообрази малко храната му, която се състоеше изключително от хляб и сирене. Но после тя промени решението си, защото се бе уплашила, че в радостта си козарчето ще го изгълта наведнъж. Затова заръча саламът да бъде предаден на майка му Бригите, тя да отреже част от него за себе си и за бабата, а остатъка да дава на Петер на строго определени порции. Следващият подарък беше чувалче с тютюн — за дядото, който обичаше да изпушва по една лула, докато седи вечер пред хижата. Накрая бяха предвидени безброй тайнствени торбички, вързопчета и кутийки. В тях имаше скрити десетки изненади за Хайди, които със сигурност щяха да я зарадват. Когато госпожица Ротенмайер най-после свърши, на пода лежеше огромен денк, грижливо увит и овързан. Госпожица Ротенмайер се взираше със задоволство в творението си и дълбокомислено си повтаряше, че опаковането е истинско изкуство. От своя страна, Клара хвърляше към денка радостни погледи, защото си представяше как Хайди подскача около него и се смее.

Появи се Себастиян, с усилие метна денка на рамо и се отправи с бързи крачки към дома на господин доктора.

Яркочервената зора пламтеше над планината, в клоните на елите шумеше свеж утринен вятър и старите дървета се поклащаха в такт с песента му. Хайди отвори очи. Шумът я бе събудил. Бученето на вятъра в короните на старите ели винаги я вълнуваше, проникваше дълбоко в сърцето й и властно я теглеше навън. Тя скочи от леглото и трескаво се заоблича.

След малко момиченцето слезе по стълбата в стаята. Постелята на дядото беше вече празна. Хайди се озърна и излезе навън. Дядо й стоеше пред вратата и внимателно оглеждаше небето на всички страни, както правеше всяка сутрин, за да разбере какъв ще бъде денят.

Някъде високо горе танцуваха розови облачета, небето под тях беше яркосиньо, а по върховете и пасищата отсреща сякаш течеше златен поток. Слънцето вече се показваше иззад стръмната скала.

— О, колко е красиво! О, колко е красиво! Добър ден, дядо! — провикна се Хайди.

— Е, отвори ли вече очички? — попита весело дядото.

Без да се бави, детето изтича под елите и заподскача радостно, опиянено от бученето на огъващите се клони. При всеки нов порив на вятъра то извикваше възхитено и подскачаше още по-високо.