Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Да, Хайди, тук наистина е прекрасно. Но как мислиш, ако някой е пристигнал в планината с натъжено сърце, какво трябва да стори, за да може да се наслади на заобикалящата го красота?

— О, о! — провикна се безгрижно малката. — Тук никой не е с тъжно сърце, само във Франкфурт!

Господин докторът не можеше да не се усмихне; но скоро стана отново сериозен и продължи замислено:

— Ами ако някой е дошъл тук и е донесъл със себе си цялата си тъга от Франкфурт, Хайди? Знаеш ли нещо, което би могло да му помогне?

— Трябва само да каже всичко на добрия Дядо Боже, щом сам не знае какво трябва да се направи — отговори самоуверено Хайди.

— Да, това е добра мисъл — отбеляза господин докторът. — Но ако онова, което го прави тъжен и умислен, идва от самия него, какво да каже тогава на добрия Бог?

Хайди трябваше да помисли малко, макар да беше абсолютно сигурна в думите си. Всяка тъга се лекуваше с помощ от добрия Бог. Тя потърси отговор в собствените си преживявания.

— Тогава трябва да се чака — отговори след малко тя и в гласа й отново звучеше пълна увереност. — Човек трябва да чака и непрекъснато да си повтаря: добрият дядо Боже вече е намислил нещо добро за мен и то непременно ще дойде, аз трябва само да мълча и да не бягам надалеч. Скоро доброто ще дойде и аз ще разбера, че небесният отец през цялото време ми е мислил само доброто; но тъй като преди това съм виждал само тъжното, страшното, аз съм повярвал, че завинаги ще бъде така.

— Това е прекрасна вяра и ти трябва да я запазиш, Хайди — отвърна господин докторът. Известно време той гледаше мълчаливо към могъщите скали отсреща и към обляната от слънце зелена долина надолу, после продължи с глух глас: — Виж, Хайди, човекът, дошъл тук, изобщо не може да възприеме красотата на природата наоколо. Такава тъмна сянка е паднала пред очите му. Затова и сърцето му си остава тъжно, дори тъгата му се увеличава именно защото тук е толкова красиво. Можеш ли да разбереш това?

Сега и във веселото сърце на Хайди нахлу остра болка. Спомни си за бабата, която никога вече нямаше да види яркото слънце и пъстрата красота на света. Това беше едно вечно страдание в сърцето на детето и нищо не беше в състояние да го заглуши. Тя помълча малко, после отговори сериозно:

— Да, мисля, че го разбирам. Но знам как да помогна: трябва само да кажа стихотворенията, които разпръскват мрака и пред очите става толкова светло, че човек се развеселява. Баба винаги казва така.

— Какви стихове, Хайди? — попита докторът.

— Зная наизуст стихотворението за слънцето и красивата градина, зная и другото, дългото. Баба ги обича много и винаги й ги казвам по три пъти — обясни оживено Хайди.

— Хайде, кажи и на мен тези стихове, много искам да ги чуя — рече докторът и се настани удобно, за да слуша по-добре.

Хайди скръсти ръце и се замисли дълбоко; след малко попита:

— Оттам ли да започна, откъдето баба казва, че вярата отново се връща в сърцето й?

Господин докторът кимна утвърдително.

И Хайди изрецитира:

Изведнъж Хайди спря. Стори й се, че господин докторът е престанал да слуша. Той беше закрил очите си с ръка и седеше неподвижен. Детето си помисли, че добрият доктор е заспал. Когато се събуди и пожелае да чуе и други стихове, сам ще й каже. Стана съвсем тихо. Макар че не спеше, господин докторът не казваше нищо. Той мислено се бе върнал в едно отдавна отминало време. Виждаше се като малко момче, което стои до креслото на милата си майка; тя е сложила ръка на рамото му и му шепне същото стихотворение, което току-що бе чул от Хайди и което отдавна бе забравил. Но сега, като че ли той отново чу гласа на майка си, видя как добрите й очи го гледат. Дори когато думите на стихотворението отзвучаха, той още чуваше добрия майчин глас да му шепне много хубави неща. Вслушан в тях, докторът седя дълго време неподвижен, дълбоко замислен, закрил лицето си с ръка. Когато най-после вдигна глава, забеляза учудения поглед на Хайди и бързо улови ръката й.