Йоханна Спири - Хайди и Клара

Ако човек се приближеше към къщата изотзад, виждаше първо едно грамадно помещение, едната стена, на което беше паднала изцяло, а другата наполовина. Беше останал и един висок, сводест прозорец, но стъклото отдавна го нямаше. Само разкошен бръшлян се виеше около рамките на прозореца и стигаше чак до тавана, който беше запазен почти непокътнат. През отвор за врата се влизаше в просторен салон, чиито под беше покрит с красиви каменни плочи, наполовина изкъртени, обрасли с трева. И в този салон стените бяха срутени заедно с големи части от тавана и ако дебелите колони, които крепяха средната част на тавана, не бяха оцелели, можеше да се помисли, че покривът всеки момент ще се срути върху главите на хората, осмелили се да влязат вътре. Тук Йохи вече бе издигнал дъсчени стени и беше посипал пода с дебел пласт слама, за да подслони козичките си. После се минаваше по разни коридори, всички полуразрушени, така че тук и там през процепите надничаха небето, дърветата и градината или пътеката пред къщата. Най-отпред, където тежката дъбова врата все още се държеше на пантите си, имаше широка, добре запазена стая. И четирите й стени бяха здрави, по тъмната дъбова ламперия нямаше дупки. В единия ъгъл се издигаше грамадна зидана печка, която стигаше чак до тавана. Тя беше покрита с красиви бели плочки, изрисувани с разнообразни картини: виждаха се кули, заобиколени от високи дървета, тичаха ловци, следвани от верните си кучета. На друга плочка беше нарисувано тихо езеро, засенчено от разклонени дъбове, а един рибар бе застанал на брега и тъкмо замахваше да хвърли въдицата си. По цялото продължение на камината имаше тясна пейка и човек можеше спокойно да поседи там и да разгледа картините. Хайди веднага хареса новия си дом. Още щом влезе с дядо си в стаята, тя се втурна към печката, приседна на пейката и се загледа в нарисуваните плочки. Но като се премести към другия край, цялото й внимание бе завладяно от друга гледка: в голямата ниша между печката и стената бяха заковани четири дъски. Те приличаха на дъските, от които дядо й правеше сандъци за ябълките. Тук обаче нямаше ябълки, това беше леглото й, същото като в колибата на пасището: огромен куп слама, покрита с ленен чаршаф и дебел чувал за завивка.

— О, дядо! — провикна се възхитено момиченцето. — Значи това е моята стая! О, колко е красива! А ти къде ще спиш?

— Твоята стая трябва да бъде близо до печката, за да не мръзнеш — обясни дядото. — Ей сега ще ти покажа моята.

Хайди скочи и последва дядо си, който бе отворил една врата в другия край на помещението. Двамата влязоха в малка стаичка, където дядото беше наредил постелята си. Като видя още една врата, Хайди побърза да я отвори и занемя от изненада, защото се озова в нещо като кухня. Но толкова огромна никога досега не беше виждала. Дядо й очевидно доста се бе потрудил, за да направи всичко това, а и щеше да има още много работа, защото стените бяха целите в дупки и вятърът свиреше през тях. Все пак върху повечето бяха заковани дебели дъски и стаята изглеждаше така, сякаш целите стени са покрити с тесни дървени рафтове. Голямата стара врата също си беше на мястото, изкусно изкърпена и укрепена. Тя се затваряше добре — а това беше чудесно, защото по-нататък следваха съвсем западнали помещения, обрасли с гъсти храсталаци, обитавани от бръмбари и гущери.

Хайди беше очарована от новото си жилище и още на другия ден, когато Петер дойде да види как са се настанили, тя го разведе по всички кътчета и тайни места. Не го остави на мира, докато не разгледаха подробно всички забележителности на новата къща.

В своето ъгълче Хайди спеше дълбоко и непробудно, но всяка сутрин се събуждаше с мисълта, че е още на пасището и трябва само да отвори вратата на колибата, за да чуе шума на елите. Всъщност сега, през зимата, когато старите им клони бяха отрупани и натежали от сняг, те сигурно не издаваха никакъв шум. Но в къщата Хайди трябваше всяка сутрин да става и дълго-дълго да се оглежда, докато разбере къде се намира. Всеки път в сърцето я пробождаше мъката, че не си е у дома, на пасището. Но щом чуеше гласа на дядо си, който вече беше в обора при Белка и Галка, щом чуеше веселото врещене на козичките, което сякаш я подканваше да става по-бързо от леглото, тя разбираше, че и тук си е у дома. Скачаше весело от постелята и се втурваше към обора. Още на четвъртия ден обаче тя каза на дядо си:

— Днес трябва непременно да отида при бабата, не мога да я оставя толкова време сама.