Йоханна Спири - Хайди и Клара

— Да, разбира се, защо не? Така ще се стопля, а и когато главата е нависоко, по-добре се диша — отвърна бабата и направи опит да се изправи. — Но нека не говорим повече за това. За толкова много неща имам да благодаря на добрия Бог, мила Хайди! Знаеш ли колко стари и болни хора си нямат нищо, ама съвсем нищичко? Като си помисля, че всеки ден получавам по едно хубаво меко хлебче. А този дебел вълнен шал! И това, че мога да те виждам, Хайди! Искаш ли и днес да ми почетеш малко?

Хайди отиде бързо в другата стая и свали от лавицата стария молитвеник. После потърси някой хубав стих. Тя вече познаваше всички стихове и се радваше да ги чуе отново след дългото си отсъствие.

Бабата скръсти ръце. На лицето й, което досега изглеждаше хлътнало и угрижено, грейна радост.

Изведнъж Хайди спря да чете.

— Оздравя ли вече, бабо? — попита тя.

— Много ми е добре, Хайди, отдавна не съм се чувствала толкова добре. Прочети ми до края това стихотворение, моля те!

Детето продължи да чете и стигна до последните думи:

Бабата ги повтори, а после още веднъж и още веднъж. Лицето й се озари от щастливо очакване. Хайди много се зарадва. Представи си слънчевия ден на своето завръщане у дома и каза въодушевено:

— О, бабо, аз също знам как се чувства човек, когато се завърне у дома!

Бабата не отговори, но беше чула думите на детето. Щастливото очакване не изчезваше от лицето й.

След малко Хайди рече:

— Вече се здрачава, бабо, и аз трябва да вървя. Но много, много се радвам, че вече си по-добре.

Бабата улови детската ръчичка и силно я стисна. След малко проговори:

— Да, Хайди, аз също се радвам. Макар че трябва да остана в леглото, усещам, че ми е много по-леко. Знаеш ли, никой, никой не знае какво значи да лежиш съвсем сам в продължение на много, много дни, да не чуваш гласа на друг човек, да не виждаш нищичко, дори един-единствен слънчев лъч. Тогава те връхлитат такива тежки мисли! Понякога ти се струва, че денят никога няма да дойде, че животът е спрял. Но щом чуя отново думите, които ти ми четеш, в слепите ми очи нахлува светлина и в сърцето ми се надига радост, желание за живот.

Бабата пусна ръката на детето, Хайди весело й пожела лека нощ и влезе в голямата стая. Веднага задърпа Петер навън, защото нощта вече падаше. Луната се бе издигнала високо в небето и осветяваше заледения сняг. Сякаш денят отново се беше върнал. Петер приготви шейната си, възседна я, Хайди се намести зад него и двамата се понесоха надолу по склона.

След час, когато Хайди вече лежеше в удобното си сламено легло зад голямата печка, отново си припомни лицето на бабата. Старицата лежеше толкова неудобно на тънката си възглавница! Ето какви бяха мислите на Хайди: само ако баба можеше всеки ден да чува хубавите стихове, щеше да се чувства много по-добре. Но Хайди се сети, че сигурно ще мине цяла седмица, дори две, преди да отиде отново в колибата и да й прочете някое от старите стихотворения. Момичето се натъжи толкова много, че отново и отново трябваше да размишлява какво би могло да стори, та бабата да слуша всеки ден хубавите думи. Изведнъж я осени чудесна идея. Стана й весело, струваше й се, че едва ще дочака да дойде утрото, за да започне да осъществява онова, което си беше намислила. Хайди се изправи като свещ в леглото си. От много размишления беше забравила да каже вечерната си молитва към добрия Бог.

След като се помоли от цялото си сърце за себе си, за дядо си и за бабата, тя се отпусна доволно в мекото сено и спа непробудно до следващата сутрин.

На другия ден Петер пристигна в училище точно навреме. Обеда си носеше в торбичка. През почивката учениците, които живееха по-далече от училището, сядаха на чиновете и обядваха до един часа. После занятията продължаваха. След като мъченически изтърпя цял ден в училище, Петер отиде в дома на Алпиеца Йохи на обичайното си посещение при Хайди.

Когато влезе в голямата стая, момиченцето се втурна зарадвано към него. Чакаше го с нетърпение.

— Петер, знам какво трябва да направим! — извика възбудено тя.

— Кажи — отвърна момчето.

— Време е да се научиш да четеш — изрече тържествено Хайди.

— Вече опитах — беше отговорът.

— Не, Петер, не си прав — заобяснява още по-усърдно Хайди. — Искам да кажа, да се научиш така, че после наистина да четеш.

— Не мога — възрази твърдо Петер.