Йоханна Спири - Хайди и Клара

След голямото напрежение от ученето Петер често получаваше покана да остане за вечеря. Това бе добра компенсация за изживените страхове от стиховете, които съдържаха заплахи за наказания.

Така минаваха зимните дни. Петер идваше всяка вечер и скоро наистина напредна в четенето.

Справянето със стиховете обаче му струваше много усилия. Най-после стигна до буквата У. Ето какво му прочете Хайди:

— Да, ако искам! — изръмжа Петер. Но залегна здраво над буквата У, защото беше сигурен, че някой ще го сграбчи за яката и ще го отведе там, където никой не обича да ходи.

На следващата вечер Хайди прочете:

Петер веднага погледна към стената и рече подигравателно:

— Къде е?

— Не е там, но откъде знаеш какво е скрил дядо в сандъка? — каза Хайди. — Аз видях там един прът, дебел почти колкото ръката ми, и дядо като го извади, аз пак ще ти кажа: „Я виж оня прът ей там!“.

Петер знаеше как изглежда дебелият прът от лешниково дърво. Той веднага се наведе над книгата и се опита да запомни проклетата буква.

На другия ден прочетоха:

Петер погледна към долапа, където бяха скрити хлябът и сиренето, и сърдито изръмжа:

— Не съм казал, че ще забравя как се пише Ц.

— Така трябва — похвали го веднага Хайди. — Най-добре е днес да научим още една буква. Така ще ти останат по-малко за утре.

Петер не беше много съгласен, но Хайди вече четеше следващия стих:

Тогава пред очите на момчето изникнаха всички онези важни господа от Франкфурт с големи черни шапки на главите, с изписана по лицата им подигравка. Петер се нахвърли като вълк върху буквата Ч и не я остави, докато не я запомни с всичките й извивки. Даже когато си затвореше очите, той я виждаше пред себе си съвсем ясно.

На следващия ден Петер се появи при Хайди в доста по-добро настроение, защото му оставаха съвсем малко букви. Без да се бави, момиченцето му прочете следния стих:

— Дали има човек, който знае къде живеят хотентотите! — промърмори подигравателно Петер.

— О, Петер, сигурна съм, че дядо знае — увери го тържествено Хайди. — Почакай малко, ще ида да го питам. Той е отсреща, при господин свещеника — Хайди скочи и се втурна към вратата.

— Чакай! — извика уплашено момчето. Във въображението си Петер вече виждаше Алпиеца Йохи, придружен от господин свещеника, да го сграбчва за раменете и да го изпраща при хотентотите за наказание, че не е научил последните букви от азбуката. Уплашеният вик на момчето накара Хайди да спре:

— Какво ти е? — учуди се тя.

— Нищо ми няма! Върни се, ще ги науча — отговори на пресекулки Петер.

Само че Хайди гореше от желание да научи къде живеят хотентотите и много държеше да попита дядо си. Петер обаче нададе след нея такъв отчаян вик, че тя се отказа и се върна. Сега Петер трябваше да й докаже усърдието си. Двамата повториха стихчетата толкова пъти, че буквите завинаги се запечатаха в паметта на Петер. Накрая преминаха и към четене на срички. Тази вечер момчето научи много. Така продължиха ден след ден.

Снегът омекна отново. Валеше почти всеки ден и Хайди не можеше да ходи при бабата цели три седмици. Затова пък с удвоено желание работеше с Петер, защото много искаше той да я замества при четенето на бабата. Една вечер момчето се върна вкъщи, влезе гордо в стаята и обяви:

— Вече мога!

— Какво можеш? — попита майката.

— Да чета — отговори той.

— Не е възможно! Чуваш ли, бабо? — викна смаяно Бригите.

Бабата също бе чула и не разбираше как е станало това чудо.

— Хайди ми каза да ви прочета едно стихотворение — каза Петер.

Майка му веднага донесе стария молитвеник. Петер седна до масата и започна да чете. Майка му седеше до него, развълнувано преглъщаше на всяка сричка, а след всеки ред прошепваше възхитено:

— Кой можеше да си помисли!

Бабата следеше с трепет добре познатите стихове и не казваше нито дума.

В деня след това събитие стана така, че класът на Петер имаше упражнение по четене. Когато дойде редът на Петер, учителят каза:

— Да те прескочим ли както винаги, или отново ще опиташ… не да четеш, а да се запъваш на всеки ред?