Хайди влезе и се втурна право към бабата. Седна на трикракото столче, което беше винаги свободно за нея. Все още замаяна от радост, тя повтори дума по дума на бабата какво пишеше в писмото. Изведнъж обаче спря насред изречението и попита загрижено:
— Какво ти е, бабо? Нима това, което чуваш, не те радва?
— Напротив, напротив, Хайди, разбира се, че се радвам за теб. Щом ти се радваш, радвам се и аз — отговори старицата и се опита да изглежда малко по-весела.
— Не, бабо, много добре виждам, че се тревожиш от нещо. Сигурно мислиш, че госпожица Ротенмайер също ще дойде? — попита Хайди.
— Не, не! Нищо ми няма, нищичко! — побърза да я успокои бабата. — Дай ми ръчичката си, Хайди, искам да усетя, че си още тук. Знам, че всичко ще бъде за твое добро, макар че аз надали ще го доживея.
— Не искам такова добро, което ти няма да доживееш, бабо — отговори разпалено Хайди. Беше разбрала. Бабата се страхуваше от идването на хората от Франкфурт, защото смяташе, че те ще я вземат отново в далечния град. Щом Хайди беше вече здрава, онези хора непременно щяха да поискат да я отведат отново със себе си. Това беше големият страх на бабата, но тя знаеше много добре, че не бива да допусне Хайди да го забележи. Момиченцето изпитваше силна обич към нея и сигурно щеше да се възпротиви и нямаше да тръгне с благодетелите си. Но това не биваше да става.
— Знам нещо, Хайди — усмихна се бабата. — То ще ме накара да се почувствам по-добре и ще ме ободри отново с добри мисли. Прочети ми стихотворението, където още в началото се казва: „Бог ще направи“.
Хайди вече познаваше толкова добре старата книга със стихове, че веднага намери страницата с пожеланите от бабата редове, и зачете със звънкото си гласче:
„О, Бог ще направи
това да сме здрави,
ще донесе за тъгите ни лек!
И нека вълните
да блъскат сърдити.
Така ти ще станеш безстрашен човек!“.
— Да, да, точно това трябваше да чуя — проговори облекчено бабата и изразът на загриженост изчезна от лицето й.
Хайди я погледа замислено, после рече:
— Нали, бабо, „да донесат лек“ означава човек да се почувства по-добре?
— Да, да, сигурно е така — кимна бабата. — И щом като добрият Бог е решил така, трябва да му вярваме, каквото и да стане. Прочети го още веднъж, за да го запомним и никога да не го забравяме.
Хайди прочете стиховете още веднъж, после още няколко пъти, защото и тя беше силно впечатлена от вярата в тях.
Когато дойде вечерта и Хайди тръгна обратно нагоре по склона, на небето вече светваха една след друга ярки звезди и всяка от тях усилваше радостта в сърцето на детето. То често се спираше, заглеждаше се към небето и му се струваше, че звездите греят с все по-ярка светлина. Изведнъж не се сдържа и извика с все сила:
— Да, да, вече знам защо е така! Дядо Господ знае най-добре как да донесе утеха на хората, затова всички трябва да се радват и да му вярват!
Звездичките заблестяха още по-силно и сякаш намигнаха на Хайди с оченцата си, за да я подканят да продължи пътя си нагоре. Дядото беше излязъл навън и също гледаше към небето, защото отдавна не беше виждал толкова ярки звезди.
Не само нощите, но и дните на този месец май бяха светли и ясни — такива, каквито местните хора не бяха виждали от много години насам. Често, когато излизаше навън рано сутрин, дядото поглеждаше изненадано към безоблачното небе, към великолепното ярко слънце и казваше на Петер:
— Тази година слънцето дойде рано, а това е хубаво за билките. Внимавай козите ти да не пощуреят при тази добра храна!
Тогава Петер размахваше дръзко дебелата си тояга и на лицето му се изписваше ясен отговор: „Готов съм да се справя и с най-лудите кози“.
Така отмина зеленият май и дойде юни — с още по-топло слънце и дълги, предълги светли дни. На пасището вече цъфтяха безброй цветенца. Те изпълваха въздуха със сладкото си ухание и заслепяваха окото с ярката си красота. И този месец приближаваше към края си, когато една сутрин Хайди изскочи навън, след като бе приключила с шетането. Когато заобиколи хижата, тя изпищя с такава сила, че Йохи изскочи уплашено от обора.
— Дядо, дядо! — провикна се задъхано детето. — Ела тук! Ела тук! Виж, виж!
Погледът на дядото проследи протегнатата ръка на Хайди.
По пътеката към пасището се виеше внушително шествие, твърде необичайно за тези места. Начело вървяха двама мъже с открита носилка, в която седеше момиче, увито в безброй шалове. След носилката стъпваше кон с удобно седло, язден от представителна възрастна дама. Тя се оглеждаше любопитно на всички страни и оживено разговаряше с младежа, който водеше коня за юздата. После се виждаше празен стол на колелца, носен от друг младеж. Накрая вървеше носач, натоварен с толкова много завивки, шалове и кожи, че главата му едва се виждаше.
Читать дальше