Йоханна Спири - Хайди

Петер стана и двамата с Хайди се загледаха след птицата, която се издигна високо в небесната синева и бавно изчезна зад сивите скали.

— Къде отиде? — поиска да узнае Хайди, която беше наблюдавала полета й с напрегнато внимание.

— Прибра се в гнездото си — отвърна Петер.

— Там ли е домът й? Колко ли е хубаво да живееш толкова нависоко! А защо пищи така? — продължи да пита Хайди.

— Защото така трябва — отговори Петер.

— Хайде да се качим на скалите и да видим къде живее — предложи Хайди.

— Ооо! — ядоса се Петер. — Даже козите не могат да се изкатерят дотам, а и чичо Йохи ме предупреди, че можеш да паднеш от скалите!

Изведнъж козарчето нададе такъв силен вик, че Хайди се слиса, но козите явно разбраха момчето, защото заподскачаха весело надолу и скоро цялото стадо се събра на полянката. Някои продължиха да дъвчат сочните стръкове, други подтичваха насам-натам, трети на игра удряха рогцата си. Хайди се втурна сред стадото. Скоро забеляза, че козичките се различаваха твърде много една от друга и по външност и по поведение. През това време Петер извади от торбичката хляба и сиренето. После взе купичката, издои в нея мляко от Белка и я сложи на тревата. Накрая повика Хайди, но трябваше да повтори няколко пъти името й, защото детето се беше захласнало по игрите на новите си приятели. Най-после Хайди отиде при него и като видя наредената трапеза, заподскача щастливо около нея.

— Престани да скачаш! Време е за ядене! — каза наставнически Петер. — Сядай и започвай!

— За мен ли е млякото? — попита тя.

— Да — отговори Петер — и големите парчета хляб и сирене също са твои. Когато си изпиеш млякото, от купичката ще пия и аз.

— А ти откъде ще вземеш мляко? — поиска да узнае Хайди.

— От моята коза, от Пъструшка. Хайде, започвай да ядеш! — подкани я отново той.

Хайди изпи млякото на един дъх, отчупи от хляба едно парче, а остатъка даде на спътника си. При това не забрави да сложи върху хляба и цялото огромно парче сирене.

— Изяж го, на мен ми стига толкова!

Петер се поколеба, защото не можеше да повярва, че Хайди говори сериозно, но момиченцето продължаваше да стои с протегната ръка и тъй като Петер не посмя да посегне, ги сложи на коляното му. Най-после козарчето проумя, че малката наистина му ги дава. Грабна неочаквания дар, кимна благодарно и започна лакомо да яде. Откакто бе козарче, никога не се бе хранил до насита.

— Как се наричат козичките, Петер? — попита Хайди.

Той, разбира се, знаеше всички имена. Докато ги казваше, сочеше с пръст назованата козичка. Хайди слушаше внимателно и запомняше всяко име. Там беше големият Турчин с извити рога, който непрекъснато се перчеше с тях и блъскаше другарите си, затова повечето бягаха от него. Само дръзкият Бодливко, стройно, пъргаво козле, не само че не се страхуваше, а често стоеше наперено пред големия Турчин и поклащаше заплашително острите си рогца. Там беше и малката бяла Снежка, която блееше така тъжно, че Хайди трябваше да я милва утешително по главата. Ето и сега детето скочи, защото треперещото гласче на козичката отново го повика. Хайди прегърна тънкото й вратле и попита съчувствено:

— Какво ти е, Снежке? Страх ли те е от нещо?

Козлето се сгуши доверчиво до момичето и спря да блее.

— Тя жали за майка си; завчера я продадоха в Майенфелд и вече не идва с нас на пасището — обясни Петер като продължаваше да яде.

— А къде е баба му? — продължи да пита момиченцето.

— Няма баба.

— А дядо?

— Няма и дядо.

— Бедничката ми Снежка — рече Хайди и нежно притисна козичката до гърдите си. — Не искам повече да плачеш. Виж сега, аз ще идвам всеки ден с теб и вече няма да се чувстваш самотна. Когато ти стане мъчно, просто ела при мен и готово.

Снежка щастливо потърка глава в рамото на момиченцето. През това време козите се бяха пръснали из околните храсталаци. Белка и Галка се катереха леко и грациозно по стръмнините, а когато намереха хубав храст, се вдигнаха на задните си крака, за да стигат по-нависоко и бързо късаха зелените клончета.

— Петер — обърна се Хайди към козарчето, което отново се беше изтегнало по гръб, — Белка и Галка са най-хубавите от цялото стадо.

— Това и аз го знам — отговори хлапакът. — Чичо Йохи ги къпе, дава им да ближат сол и има най-хубавата кошара.

Изведнъж Петер скочи и се втурна с големи скокове към края на пасището. Хайди затича след него, любопитна да разбере какво се е случило. Палавият Бодливко бе застанал на ръба на пропастта и търсеше път как да се спусне по скалите надолу. Всеки миг можеше да се подхлъзне и да полети в бездната. Петер посегна да го сграбчи, но се подхлъзна и едва успя да улови единия крак на козлето. Задържа го здраво, а Бодливко сърдито изврещя, изненадан и разгневен, че го дърпат за крака и му пречат да си поиграе. Своенравното козле нямаше никакво намерение да се предава и взе да се дърпа с всички сили. Петер извика за помощ. Хайди веднага разбра в каква опасност се намират и двамата. Тя накъса шепа ухаещи треви, мушна ги под носа на Бодливко и заговори успокоително: